Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
***
сред серните миазми на смъртта
разложилите се тела, прахосаните скелети
от тук започва плодородието на пръстта
от тук започва многоклетъчното пеене
така от мъртвото животът се заражда
и тръгват живите, родени да умрат
единствено любовната им жажда
ще ги обожествява в този кръговрат
***
ставаше тихо, умъртвително тихо
след оргазмния писък, с който ставахме птици
а след полета падахме слисани ниско
и на дъното търсехме нова жълтица
тъй отдавахме блудно, ненаситно телата си
да умрат – да възкръснат с всяка нова възбуда
бяхме крехки и нежни, бяхме диви и яростни
бяхме птици, летящи Шагалови влюбени
***
светят очите ти, сияят, смеят се
искряща, сладка, сластна прелест
потъвам плът в плътта ти целият –
за миг с безкрая сме се слели
тъй сублимира любовта
в самозабравящия порив
а после бавно чезне тя
неможеща да се повтори
***
съблякохме с треперещи ръце звездата
тя легна гола да позира на Веласкес
от огледалото й череп гледаше обратно
уплашихме се и прегърнати заспахме
дрогираният изгрев ни събуди
от светлина звездата беше се стопила
а на картината видяхме двама луди
уплашихме се – себе си открили
***
защото любовта, като смъртта, не се избира
познахме се белязани един за друг
защото песента на клетките не спира
опиянихме се от вътрешния звук
като в дервишов транс годините се извъртяха
в кръвта ни стихнаха вълните на океана
унили клетките се умълчаха
погледнахме се и видяхме, че ни няма
***
ти помниш ли как песента разсъмна
как ангелите с радост я запяха
и всичко наведнъж за нас се сбъдна
мигът целуна вечността и те се сляха
ти помниш ли как от очите ни изгря
сияещата слънчева окръжност
как изборът на бог на нас се спря
ти помниш ли – да помня сам е тъжно
***
във хиляди любовници те търсих
хиляда пъти исках да възкръсна
не знаех жив ли бях, не бях ли мъртъв
сълзите ти не можех да избърша
в самозабравената плът забравях всичко
изчезвах сам от себе си в екстаза
така сълзите си избърсвах – като птиче
от прицела на дълга смърт белязано
***
тела, души и ум се съешаваха
изпепелявахме се от неукротими страсти
сакралното с карналното споявахме
хем бяхме богове, хем гмеж телесни части
сега обаче тялото не помни
а паметта без тялото е гавра
каква перверзност на природните закони –
венец увехнали от помненето лаври
***
виж как разкървавената луна
изгрява като спомен от сърцето
и как се гърчи немощно плътта
душата как скимти от безутешност
виж избледняват сенките на дните
и всичко в паметта назад се връща
а зад предела на природата какво е скрито
дали там влюбените мъртви се прегръщат
***
живял си в тялото, отплеснат
нехаещ, че ще станеш плесен
и червеи по теб ще пропълзят
че любовта ти ще завехне като рана
и тука нищо няма да остане
убог и празен ще умре денят
но нова песен в плесента ще се роди
и бъдещи любовници ще я запеят
а ти стани и тихо си иди
защото само влюбен се живее
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X