Ивайло Божинов
Циклопът остаря
и в пещерата стана трудно.
Единствената светлина на утрото
се разпиля по всички ъгли
на уморената му памет.
А уж познаваше издъно всеки камък,
изгладен от извивките на тялото.
И всеки миг по нещо се изгубваше.
Най-вече равновесието,
после ясната увереност,
че идващият ден
ще бъде като всички други.
Циклопът не мечтаеше за пътища,
той искаше да не изгуби своя свят,
страхуваше се от часа,
когато, влизайки във пещерата,
ще се почувства като в собствен гроб…
А кой ли би запомнил някакъв
ужасно саможив циклоп?
Одисей и Исус
На Одисей в очите е мъгливо.
Итака е отнета и забравена,
женихите я поделиха, насилиха лицето й,
изядоха, изпиха бъчвите със мед и вино.
На Одисей в очите е мъгливо.
Привиждат му се други светове
и други острови сънува.
Животът му пътува все от бряг до бряг.
Косите оредяха, зъбите опадаха…
Жените и магьосниците уж го приласкаваха,
но то си беше все цена на нещо.
Сърцето опустяваше без бряг, без остров,
който да кърви, когато го напускаш.
На Одисей в очите е мъгливо.
И ето,че за първи път той няма да помисли
прозорливо,
а уморен, ще си намери остров.
Но няма да е никога Итака,
потънала сред сенки и във мрак,
орисана на безнадеждно чакане.
Женихите ще погребат Итака…
***
Тишината мълчи,
разпъната на кръст.
А аз съм селският идиот
и вие ме наричате Исус.
Вървя от изгрева
и следвам сенките
на живото и мъртвото…
Безценно е това докосване
до цъфналите диви тръни,
които жулят голите колене.
Безценна е играта
на сънените пеперуди,
залитащи по мокрите ливади,
целувката на жадните пчели
със всеки нежен цвят.
С ръцете си докосвам дивото,
в сърцето ми се вливат
струите на синята пустиня…
А къщите кънтят,
превземани от празнотата.
Гласовете им се сливат в ехо,
пригласящо на дъждовете
и на вятъра. И само слънцето
ги грее милостиво.
Аз днес присядам
на всеки срещнат праг,
за да послушам старите истории.
Те напояват сушата в сърцето ми.
А аз съм селският идиот
и вие ме наричате Исус.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X