Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Ако намокриш Библията си и я сложиш на простора
1. са гвоздеите в Нечии китки.
2. е Змията, започнала всичко.
3. са гърдите на Ева.
4. – срамът на Адам.
5. е когато Той ловеше рибари, а
6. са половината бандити.
Сигурно се бъркате
На един концерт в Берлин,
който слушах през оградата,
до мен една двойка правеше тоя секс,
който се налага да не забелязваме.
Връщах се от работа,
достатъчно ми беше тежко да слушам музиканите,
а мъничката испанка на пангара ме попита: „Да не сте перверзник?“
„Ало“, – казах – „аз бях тук преди вас.“
Набоков
Набоков е живял в Берлин.
Също като мен.
Него го знаят пет човека,
с мен са шест,
може би седем.
Също като мен.
Колцина са прочели как
седефеното сиво небе блещяло?
Седем.
Може би осем.
Веднъж потърсих хотелчето,
в което е живял.
Имаше детска площадка.
Искам и аз.
„Не съм безгрешен, но съм истински.“
Руска синя котка
„Бъбреците ми умират, но жена ми иска да е чисто…
Не гледайте котката. Хапе.“
Сумата от въздишките му можеше да
издуха Източен Берлин,
условно казано,
защото вече не се делим.
Сега сме заедно.
На Запад има красота.
На Изток отчаяние.
Да еба тоя вятър на
промяната.
Котката ме гледаше.
Как пък няма аз да я гледам.
Изяде два печени фъстъка,
които намерих в банята.
Измърка. Отърка се в мен.
„Котко“, – викам й – „виждам те.“
„Аз съм малко сляпа, благодаря.“
Тя умря по-късно.
Той също.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X