Ивайло Божинов
не ще измие благословено вино ребрата на старата ти лодка
оголени от кожата, от която всяко лято / а и зима / замислено сваляш с нокти пластове боя и водорасли, а и мидени черупки
Очите – празни клюзове без котви и вериги Черепът нищожен склад – подсилен срещу ледовете на живота със цел едничка – незамръзващо пристанище недостижимо – тазът – въртеливата
кърма с бедрените кости – две кърмови весла, а между тях
безсмислен рулеви – ту унил, ту гордо щръкнал – обърнал нюх към всеки междубедрен вятър, а следата зад кърмата – непоколебима към последен док за неплатените тела на кораби забравени със имена забравени, забравено море и гласове забравени
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X