Ивайло Божинов
Тъжни пътешествия
В ръчния багаж на свободата,
на дъното,
затисната от сгънати надве-натри кроежи,
опаковани от чисти помисли –
брътвежи безнадеждна невинност;
затрупана от четки,
конци, пасти и води
за беззъбата усмивка
на светлото бъдеще –
червена и суха,
лъхаща свежо успокоение
за нищото;
заровена дълбоко,
подепидермално,
в козметика-плацебо
за сетивата,
заболели терминално.
Вещи, нужди, желания,
дезориентирани
от кокошата слепота
на истините си
там,
в багажа,
компресирани от хирургическия срез
на ципа,
ампутирани от тялото на реалността си.
Отдолу
свободата чака
глътката си въздух,
за да тръгне…
***
Спонтанността ми е бавна,
облакътена в поза на замисляне,
вгледана в песъчинка
от първото море на детството,
когато настъпвах вълните,
събирах морето
в песъчливите кухини
под стъпалата си
и обгрижвах с докосване
къщите на заминалите си
рачета и миди.
Руините на гостоприемството им
будеше вълшебството
на детския ми взор
и аз го пренасочвах,
като в игра на лазери,
към всичко наоколо.
Пронизвах вятъра така,
както той никога не успя мен,
влизах в листата,
в стръкчетата трева,
под крехката ципа
на най-тънките жилки,
протягах любопитен врат
към фотосинтезата.
Хлоропластите набъбваха от енергия,
пукаха се под клепачите ми
като слънчеви петна.
Полудявах в танца на жегата,
криввах едно око към небето
и разфокусирано броях
бягащите форми на облаците –
един пухкав бестиарий
на изпръхналия ръб на устните ми.
Яхвах най-устремния облачен кон,
за да препусна в съня си
напред към времето,
когато спонтанността ми
бавно ще пие от потта
на тези жежки образи
и ще надигне ръка
за нежност.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X