Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Анна, която беше луда
Анна, която бе луда,
нож под мишницата държа.
На пръсти повдигната ти пиша послания.
Нима съм нещо като инфекция?
Аз ли те подлудих?
От мен ли звуците киселеят?
Казах ли : скочи от прозореца?
Прости! Прости!
Кажи, че не съм го направила.
Кажи – не!
Казвам.
Говори на възглавницата с думите на Мария!
Сложи ми дългунест юноша
в хлътналия скут!
Шепот като пеперуда.
Изяж ме. Изяж ме като крем с пудинг.
Вземи ме в тебе!
Вземи ме!
Приеми!
Дай ми доклад за състоянието на душата ми.
Дайте ми пълно описание на моите действия.
Пъхни един жак в амвона и ме остави да слушам.
Вплети ме в стремената и ме вземи на разходка.
Впиши греховете ми в списък с продукти и ме остави да платя.
Направих ли те луда?
Засилих ли ти звука в слушалката, пуснах ли ти сирената?
Аз ли отворих вратата на психиатъра с мустака
който те е влачил като златна количка?
От мен ли полудя?
От гроба ми пиши, Анна!
Ти не си нищо друго освен пепел, но въпреки това
вземи си писалката Паркър, която ти дадох.
Пиши ми!
Напиши!
Общуване с ангели
Уморих се да съм жена,
уморена от лъжиците и пощата,
уморена от устните и гърдите си,
уморена от козметиката и коприните.
Все още имаше мъже на масата, сядаха
пред купата с лилаво грозде,
мухите даже му налитаха,
дори баща ми беше там със бялата си кост.
Но ми писна от секса и пола.
Миналата нощ ми се присъни
и Му казах …
„Ти си отговора!
Ще надживееш и съпруга и баща ми.”
В съня си виждах град издигнат от вериги
където Жана в мъжки дрехи бе убита
и естеството на ангелите – необяснимо,
не бяха от един и същи вид,
един със нос, а друг с ухо в дланта си,
трети дъвчеше звезда и очертаваше й орбита,
всеки бе като поема подчинен на себе си единствено,
изпълняващ Божията воля
за отделните народи.
„Ти си отговора!”
Казах и влязох,
и прострях тяло пред портите на града.
Тогава ме оковаха
и си загубих пола и окончателната форма.
Адам до лявото ми рамо
и Ева бе отдясно,
несъвместими в този свят на разума.
Преплетохме ръцете си и тримата,
препускахме под слънцето.
И повече не бях жена
нито в единия вид, нито в другия.
О, дъщери на Йерусалим,
царят ме въведе в своите покои.
Черна съм и съм красива.
Открита съм и съм съблечена.
Вече нямам ръце и крака.
Цялата съм люспеста риба.
И съм толкова жена
колкото Христос бе мъж.
Менструация на четиридесет
Мислех си за син.
Утробата не е часовник
нито звънец,
но в единадесетия месец от живота
чувствам Ноември
в тялото си, както и в календара.
След два дни е рожденият ми ден
и както винаги, земята се тресе с жертвата си.
Този път търся смъртта,
нощта, към която се навеждам,
нощта, която желая.
Добре тогава –
говорѝ за това!
Беше в утробата ми.
Мислех си за син …
Ти! Никога нероден,
никога незасят, никога непокълнал или захванат
от гениталиите ми, нещо от което се страхувах,
стебло и дъх на па̀ленце.
Ще ти дам ли очите си, ще вземеш ли неговите?
Ще бъдеш ли Давид или Сюзън?
(Тези две имена избрах.)
Можеш ли да бъдеш мъж като твоите бащи –
с мускулестите крака, създадени от Микеланджело,
с ръце на селянин от Югославия, Славянин и решителен,
оцелелият, изпълнен от живот
и възможно ли е всичко
да поглдне с очите на Сюзън?
Всичко това без теб –
два дни лежа в кръв.
Ще умра без кръщенѐ,
за третата дъщеря не се притесняват.
Ще умра на именния си ден.
Какво му е на деня?
Това е само слънчев ангел.
Жена,
тъче мрежата си над теб –
тънка и заплетена като отрова.
Скорпион,
лош паяк—
умира!
Моята смърт ще пререже китките,
с две имена на висящия край,
а кръвта като корсаж
ще разцъфти,
едното отляво другото отдясно—
в топла стая,
мястото на кръвта.
Оставѐте вратата отворена
да се полюшва на пантите си!
Два дни от смъртта ти
и два дни до моята.
Любов! Тази кървава болест –
година след година, Давид, правиш ме дива!
Давид! Сюзън! Давид! Давид!
Пълни и разрошени, съскащи в нощта,
никога не остаряват,
чакам ви винаги на верандата …
година след година,
моето морковче, моята зелка,
щях да те имам преди всички жени,
крещя имената ви,
наричам те мой.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X