Кагя Герова – Днес изнесоха разпятието на Христос на работниците

в мирно и размирно време тук сме
василий не си вдигаш телефона
не отговаряш на съобщенията ми
затвори магазина
скъпата музикална школа
също е затворена
няма никаква обява на вратата
василий ти преподаваше цигулка
продаваше хайвер и водка
донесе ми сирене чак до къщи
понякога беше препил
понякога беше вглъбен
понякога леко се подсмихваше
но никога не се знаеше
какво точно мислеше

Когато бях малка ученичка
Обичах пионерската си връзка
Носех я дори след като отпадна
Задължението да се носят
Не знам точно защо
Бях чела някъде разказ за това
Как едно пионерче спряло влак
С аленото парче плат
Имахме и друга вкъщи руска
Т.е. съветска
От приятелката на мама от Донецк
Тя умря от рак на кръвта след Чернобил
Какво ли правят синовете ѝ?
Носих си моята и всички ме питаха защо
Повдигах рамене – така искам
После се сближих с момичета мюсюлманки
В университета
И те си носеха хиджаба въпреки полемиката
Веднъж една от тях ми каза, че
Когато го носи той ѝ напомня да не
Говори лошо и да не върши лоши дела
Толкова ли лесно се забравя?
Толкова ли ми беше нужно да я нося
Тази пионерска връзка
За да доказвам на себе си че съм добър човек

Днес изнесоха разпятието на Христос на работниците. В нашия квартал, на който праведните и образовани хора отвън му казват гето. Съседите викат и аплодират всеки напън на носачите –лос косталерос. Болката им пречиства. Тромпетите –лас корнетас– пищят в устите на музикантите. Тъпаните бият. Улицата се изпълва с миризма на тамян. От балконите хвърлят розови венчелистчета. Атмосферата е тържествена. Мъката е свещена. Тълпата го чувства от дъното на сърцето където няма място за сметки и анализ.
Даже младите плачат.
Днес вкъщи дойде един работник да замаже една стена. На сбогуване го изпратихме с думите приятна почивка. А той без да придобива вид на мъдрец ни отговори:
Аз като умра тогава ще си почивам.

Ти, който загина
В нечовешки мъки
С вързани крайници
С изгорени очи
Нарязан на парчета
Брутално разкъсан
Ти не можеш да спреш злото
Злото няма сърце
Няма кошмари
Няма съвест
То е този мрачен тунел
Този хлад вкочаняващ
Тази глуха виелица твоя
Ти си неговата последна пролет
Ти, който възкръсна
Просто бъди

Избор

Живея в много светове
Имам добри приятели:
хора, животни и дървета
Никога не съм се взирала
в рутината просто действам
Но хвърлиха камък и по моя прозорец
Реалността ме оголи и огложди
Казаха че съм отегчителна
Човек работи или за себе си
или е безнадеждно влюбен

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X