Петко Дурмана, Дете 39/31
Попитаха ме какво мисля и чувствам за военните действия, които на 24 февруари моята страна започна на територията на друга държава – Украйна. Не знам дали някой се нуждае от тези мои думи. Нека първо бъде спряно кръвопролитието в Украйна, да бъде спряна катастрофата, случваща се докато пиша, и тогава ще може нещо да се каже.
Казаха ми, че за моите колеги – поети и писатели, а също така читатели и издатели в различни страни – ще е важно да чуят какво мисля в момента и как виждам тази ситуация. Боя се, че това е етически капан. Всички думи, които мога да произнеса сега, не са в състояние да спрат случващото се, не могат да превъртят времето назад и да не допуснат случващото се. И като се опитвам да кажа нещо оттук, намирайки се в Русия, аз разбирам, че каквито и искрени чувства да вложа в текста си, нещо в него няма да е наред просто поради самото положение на говорещия. Въпреки това, отговаряйки на молбата ви, ще се опитам да разкажа как аз и хората около мен преживяват случващото се. Понякога разкривените, запъващи се и недостатъчно точни думи все пак са за предпочитане пред мълчанието.
На 24 февруари мнозина мои съотечественици написаха в социалните мрежи, че това е най-страшното утро в живота им. Мои познати ми казваха, че никога в живота си не са изпитвали такъв срам. Аз изпитвах друго доминиращо, всепоглъщащо чувство – скръб. Най-дълбока скръб, в която няма нито сълзи, нито страх, защото и сълзите, и гневът, и дори страхът биха я направила по-лека за понасяне. Чудовищна непоправимост, чувство, че е премината точката, след която няма връщане назад, черта, зад която се отварят вратите на бездната. Вървях по улицата и виждах хората, млади, весели, смеещи се, още не разбиращи какво се случва, какво вече се е случило. И за миг ми се стори, че целият този „обикновен“ живот след случилото се е както когато човек вече са го екзекутирали, отсекли са му главата и тази отсечена глава за кратко още е жива, не разбира какво й се случва.
Има хора, които се стараят да живеят като преди, у които се задействат някакви свои защитни екрани, но много хора в Русия преживяват случващото се като катастрофа без аналог. Нашето общество е разцепено като никога досега. Сред тези, които поддържат действията на властите, има много хора, които са лишени от имунна защита спрямо държавната пропаганда, хора, на които е присъщо онтологическо доверие към властта, към йерархията. Сред хората, обявяващи се срещу военните действия, доколкото мога да преценя, е по-голямата част от творческата интелигенция, младите, студентите. Но всички тези групи не са еднородни. Руското общество в момента не е някакво единно цяло, поддържащо военните действия в Украйна. Струва ми се, че това е едно силно объркано вътре в самото себе си общество, раздробено, разцепено като никога досега, което съвсем не се вписва в шаблоните, което самото то прилага към себе си, разделяйки гражданите си на „зомбираните от официалната пропаганда“, от една страна, и „платените предатели“, от друга. И това общество в момента е за жалост с много висока температура на взаимната омраза.
За много хора събитията от последните седмици изглеждат чудовищни, необясними, ирационални. Аз самата от години чувствам, че това, което се наричаше „нормален живот“, с което изведнъж нещо се случи, отдавна съществува за сметка на това, че на много неща се налагаше да си затваряме очите. И много неща, които на пръв поглед нямат отношение едно към друго, ги виждам като една верига от насилие и болка, която оковава всички нас. И се надявам, че някой ден ще настъпи моментът да прозрем цялата тази оковаваща ни верига от насилие и болка като единно цяло. Но сега най-много от всичко очаквам прекратяването на огъня в Украйна.
Винаги съм обичала Родината си и съм възприемала поезията си като част от руската поетическа традиция и едновременно с това като част от световната поезия. Не знам какво ни очаква. Мнозина мои познати напуснаха страната буквално от днес за утре. Аз не си представям живота извън Русия и ще се мъча да правя възможно най-доброто, на което съм способна, в новите условия. Аз желая Доброто на моята страна и никога няма да се отрека от безкрайно многото, което ме свързва с нея. Но аз разбирам, че има неща, които не могат да бъдат оправдани. И случилото се през последните няколко седмици вече очерта хоризонтите на работата на скръбта и осмислянето за много години и десетилетия напред. Работа, към която никой няма да може да пристъпи докато падат бомбите.
При нас сега са слънчеви мартенски дни. Същото слънце и топящ се сняг като в разрушения Харков. Оттам ми пише забележителен рускоезичен поет, който преди няколко месеца ми прати на съхранение архива си в случай на война между нашите държави. И думите му – отвъд всички бариери – стоплят сърцето ми.
Моя близка приятелка тук, в Русия, много скъп за мен човек, когото чувствам като роден, е психоаналитик и има анализанти в Украйна, правят сесии онлайн, обаждат й се от зоната на бойните действия, за да получат спешна психологическа помощ. Чух и за обратната ситуация: психоаналитикът на моя позната в Русия се намира в Украйна и оттам, понякога от бомбоубежището провежда сесии с нея.
ГОСПОДИ, НЕКА ТОВА БЕЗУМИЕ СПРЕ ЧАС ПО-СКОРО!
И НЕКА ВСИЧКИ СТРАДАЩИ СЕ СДОБИЯТ С ПОМОЩ!
Превод от руски Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X