Петко Дурмана, „Момиче 26, куче 33“
Войната нахлу
и в нашата улица,
кранистът маркира
разделителна линия.
В градинката до магазина
минаха униформени
и взривиха люлките,
желязното синьо кълбо,
жълтия пясъчник.
(Бяха останали
две шарени кофички
и лопатка, на един Арлекин
отхвръкна главата…)
Не дойде телевизия,
не предаваха
от мястото на събитието,
войната доволно се настани
сред отломките.
Кранистът подкара наляво,
после обърна надясно,
червеното яке
се вееше горе на вятъра,
майки с колички застанаха
до грозния изкоп,
ръкомахаха, викаха,
заплака дете,
слънцето си печеше
в топлото мартенско утро,
пръстта беше мокра и лепкава,
гробовно зинала паст
срещу синьо-жълтото
поднебесие, някой викаше
съвсем неуместно: „Ще ги бесиме!“…
Детските колички стояха
в редица до изкопа,
някой снимаше с телефона си,
в инстаграм сложиха снимка
на войната в квартала.
Кранистът се усмихваше
щедро, една активистка
започна дарителската кампания…
Войната се канеше да поостане.
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X