Петко Дурмана, Путин с герба, двореца и ти
Бригадата се състоеше от петима души. Те работеха по изграждането на далекопровод за високо напрежение. Трасето минаваше през планината. Вече бяха достигнали най-високата точка.
Железорешетъчните стълбове бяха монтирани по протежение на широката просека. Сега се монтираха на тях изолаторите и другата арматура и се опъваха проводниците.
Спряха работа за обяд и отидоха до камиона-фургон, спрян на поляна край един черен път в гората. Извадиха от фургона една ниска сгъваема масичка и походни столчета и ги разположиха на поляната. Всеки извади от своята торба това, което си носеше за обяд. Масичката се напълни с храна. Имаше и едно шише с домашна ракия.
Пийнаха по една глътка направо от шишето и се захванаха с яденето. После пийнаха още по малко и оставиха шишето настрани. По принцип употребата на алкохол беше забранена, но те си позволяваха по някоя глътка. Не повече, защото работата наистина бе опасна и отговорна.
Хапнаха, събраха това, което им бе останало и се излегнаха върху полуизсъхналата септемврийска трева. Трябваше да им слегне храната.
Двама от работниците бяха млади момчета, двадесет и няколко годишни. Другите трима – мъже между четиридесет и петдесет годишни. Всичките бяха здравеняци, жилави и пъргави. Тази работа не можеше да се върши от тромави и непохватни хора. Най-опитен беше бригадирът Стоян, когото наричаха Цоньо.
Така, както бяха полегнали, си приказваха за работата и за други неща. Проточиха почивката доста повече от установената в Кодекса на труда. Можеха да си го позволят. Имаха опит и умения, знаеха много чалъми и можеха за един ден да свършат почти двойно повече работа, отколкото им бе нормата. Но не го правеха, защото щяха да им завишат нормите. Затова пък отделяха повече време за почивка.
– Като довършим тази линия, трябва да ни дадат премиални – каза единият от младежите.
– На теб няма да дадат – успокои го бригадирът.
– Защо?
– Защото премии раздават само на старите работници. Ти още нямаш пет години при нас.
– Да – подкрепи го друг от по-възрастните мъже, бате Пешо. – Освен това си ергенче, нямаш деца, значи не ти трябват толкова много пари.
– Трябват ми – възрази младежът.
– За какво?
– За дискотека, за мацки, за цигари и пиене.
– Цигарите и пиенето са вредни, трябва да се откажеш от тях – каза Цоньо и запали цигара. Изпуши я бавно, стана и каза:
– Стори ми се, че надолу, встрани от просеката има малини. Ще ида да проверя. Някой иска ли да дойде с мен?
– Далече ли е?
– Не много, на около триста метра.
Никой не пожела да го придружи. Тръгна сам. Имаше слаб наклон. Намери малинажа, но се оказа по-далече, отколкото му изглеждаше. Малините бяха узрели и станали идеални за консумация. Цоньо започна да къса и да яде. Премести се малко встрани. В този момент в периферното му зрение от дясната страна се мярна нещо. Вдигна глава. От другата страна на малинажа имаше мечка. Голяма космата мечка. Тя също ядеше малини. Цоньо замръзна. Краката му се подкосиха. Престана да яде, защото се страхуваше, че мечката може да се ядоса, че я подяжда. И като компенсация да изяде него. Освен това изведнъж бе загубил апетит.
Започна бавно да отстъпва заднешком. Мечката продължи да се храни, като от време на време хвърляше любопитни погледи към неволния си сътрапезник.
Цоньо бавно отстъпваше без да прави резки движения. Внимаваше да не се спъне и да падне. Когато се отдалечи достатъчно, обърна се и хукна без да се обръща, бърз като мисълта. Мечката не го последва.
Беглецът светкавично се добра до колегите си. Младежът, желаещ премия, отдалече го видя, че спринтира към тях. Обърна внимание на другите върху това. Те се надигнаха и учудено го загледаха. Като стигна до тях, видяха, че е пребледнял и трепери.
– Какво стана бе, Цоньо? Какво толкова си се разбързал? Нямаш търпение да започнеш работа ли?
– Ме-ме-мечка – заекна бригадирът.
– Каква мечка бе, къде? – запита бате Пешо.
– На ма-ма-малинажа. Ядеше малини.
– Глупости, измисляш си.
– Не си измисля – каза младежът с премиалните. – Имало е мечка. Вижте, напикал се е.
Цоньо седна, успокои се и след малко отиде във фургона да си смени панталона. Бате Пешо каза:
– Аз мислех, че мечките отбягват да срещат хора. Но знам един трик, как да се спасиш, ако срещнеш мечка.
– Как? – попита сребролюбецът.
– Трябва да се оттегляш бавно и да се намажеш с лайна. Така мечката ще се погнуси от теб и няма да те доближи.
– С лайна ли? Откъде да намеря? В планината няма лайна на всяка крачка.
– Ще има. Като срещнеш мечката, ще има.
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X