Антон Терзиев, Run Wild / Свободен бяг, drawing, acrylic and oil on paper, 23 x 39 cm, 2019
Първото нещо, което видя Дафина, щом отвори очи в мразовитата януарска утрин, беше цветето. Беше разцъфтяло тихомълком през нощта. Червената му къдрава усмивка грееше сега на фона на заскрежените стъкла на прозореца. Източило нагоре крехкото си зелено телце, мушкатото като че ли се надигаше на пръсти, за да види шумния човешки мравуняк, който се виеше долу, под прозореца.
Дафина погали нежно цветето, мислено му благодари за красотата, с която беляза тъжното й утро. Въздъхна, загледана в хората, които бързаха, сгушени в топлите си дрехи, с топлите си обувки, под които весело поскърцваше януарският сняг.
Преди месец, връщайки се от кварталното магазинче, усети, че десният й крак направо плува в ледената киша. Вече вкъщи разбра причината – дясната обувка беше останала без ток и затова водата безпрепятствено се разхождаше в нея. Доплака й се. Имаше още много време до края на зимата, а други обувки за зимата няма. И пари за нови също нямаше. Щеше да остане арестувана в дома си през всички снежни и мокри дни до края на зимата. А тя едва сега започваше.
Поплака си тихо и кротко, после изтри сълзите бавно и се замисли. Все пак нека използва ненужните вече чепици за нещо полезно. Реши за изгори скъсаната обувка в печката. Поне няколко часа ще я топли. И без това дървата й не бяха много. Но й стана жал да изгори здравата. Какво да я прави? Загледа се към цветята до прозореца и тогава й хрумна невероятната идея.
Напълни здравия чепик с пръст. Бодна едно чесначе от другите мушката и всеки ден го пръскаше внимателно с вода. И тази нощ то беше разцъфтяло, за да й сгрее душата.
Сега, опрели чела до заскрежения прозорец, Дафина и червеното мушкато, вперили жадни очи в човешкия мравуняк долу, чакат с надежда пролетта…
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X