Антон Терзиев, Paintkiller, а performance with the collaboration of Ultrafuturo group, Sofia, Bulgaria, 2007
Виж, мамо, тополите радостно пеят
и разказват за двама ви с тате.
Два бели гълъба над мене се реят,
а аз ги гледам с очи на мечтател,
че сърцето си по тях ви изпращам,
и дворът пълен с цветя, с пеперуди,
а спомени за гърлото здраво ме хващат,
от тях потичат сълзите ми лудо.
Аз рози садих, цветя и дръвчета
и чаках с тях пред мен да изникнете,
защото помня, обещахме си все повече
живот и любов у мен да извиквате.
***
Тополите стари отрязаха, мамо,
онези, още от твоята младост,
които шептяха зад твоето рамо
и надничаха в двора, шумящи от радост.
Небето смрачено увисва над къщата,
отлитат птиците, нямат си стряха
песента им вече не е същата,
те заедно с вас и с тополите пяха.
Вечер, когато изгрее луната
и осветява голото призрачно място,
няма го вече в зелено клонака
и тя е сърдита, светеща страшно.
А аз засаждам всички дръвчета,
за да скрия пустотата у мене.
Тополите горди, няма ги вече
небето дъждовно е, и е ранено.
***
Свети в бяло покривът на къщата,
пълен е със бели стъпки дворът
и кучето е бяло, което все при него се завръща
сънят ми бял не свършва,
не знам какво да сторя?
Все татко виждам как с дървена лопата
на път разресва снежната пътека
и честичко поглежда към вратата,
а белите му думи тихичко оттекват:
„Не се бави, че скоро ще се стъмне „.
Разчисти пътя, сега Луната ще запали
да не сгреша, при него аз да свърна,
да ме прегърне той, а аз да го погаля…
А слънцето е като таралеж бодлив,
игличките на изток си източва.
Сънят се пръска в смях звънлив,
засят е здраво той в мойта почва:
да никнат сънища с пътеки бели,
със светещи от радост къщи,
да ми бъдат дните силни, смели,
а нощите в бели сънища
да се превръщат.
–––––––––––––––––––––––––––
какво му трябва на поета
да стига слънцето с перото си
да литва със глухарчето в полето
„обичам те“
да може да чете
изписани върху лице любимо
какво му трябва на поета
наместо пресен хляб
в нощвите
звезди да меси
и лятна песен от щурче
когато нощите са сенокосни
какво му трябва на поета
дори през хулите да мине
отново бял
с душата си – скроена чиста риза
и с най-влюбените си очи
светът да може да опази
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X