Ан Секстън – Разходки из Париж

Връщам се в младостта ти, моя НАНА̀ –
сякаш мога да обясня
тази луда жена, която си станала,
усмихва се, страда от запек,
чупи собствения си слухов апарат.
Идвам на средна възраст,
за да те намеря на двадесет с висока прическа и дълги викториански поли,
с дръглива кобила по 15 мили на ден
из гъмжащия Париж,
защото не можеше да си позволиш екипаж.
Днес ходих шестнайсет мили.
Не изоставам.
Прочетох писмата ти писани в Париж, 1890-та.
Всяка нощ ги пъхах в малкото си легло,
учих ги като актриса – думите са нейната роля.
„Скъпи роднини“, си написала,
незнаейки, че ще бъда последното ти семейство,
незнаейки, че бих отнела живота ти до началото.
Какво по-реално от разходките из Париж!
Аз също пристягам със бинт възпаления пръст.
В Париж 1890-та бе вчера,
и това през 1940-та сякаш никога не се е случвало –
мръсната униформа на нацистите
е разгадана, преработена и препродадена.
Да си окупиран ,завоюван, все едно е нищо –
оцеляването – всичко!
Стигнах до тук
за да ти кажа:
Ти си моята история (онзи крадец на деца)
и аз влязох в теб.
Напуснах съпруга и децата си,
негърския въпрос, късните новини и горещите вани.
Моята стая в Париж не по-голяма от килия
е натъпкана с 58 килограма книги.

Всичките американски и забравени.
Вместо това препрочетох писмата ти,
вземайки думите ти в живота си.
Хайде, старице,
да бъдем сестри!
Ще разчитаме на менюто в малките кафенета, ще броим франкове,
ще наблюдаваме кулата на Мария Антоанета, която очакваше гилотината,
коленичила до прозореца на Notre Dame,
и нека облачното време ни отведе рано вкъщи
да се сгушим до слабата печка в кухнята на мадам.
Утре ще излезем с високи ботуши
да си купим кожух за посинелите пръсти.
Дръзко поемам ръцете ти
всеки ден в нова екскурзия.
Да вървим, сестро,
ние сме две девици,
а животът ни – перфектен
и безполезен.

____

*Предполагам, че става дума за литературен образ – Нана, от едноименния роман на Емил Зола (б. а.).

Превод от английски Илеана Стоянова

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X