Димитър Яранов, Радио новини, 105 х 88 см., масл. бои, платно, 1997
ако животът е танц
в окото на бог
аз не спирам
не спирам
да танцувам
Прощално
Театърът е онзи приятел
от детството
в който си тайно влюбена
и гледаш под мигли
с който си играете
неразделни сте
пораствате
променяте се
в гимназията е момчето
на което срамежливо
махаш в коридора
на купон в 11-ти клас
случайно се целувате
и той е тайно влюбен
в теб
но всички завършвате
и ти заминаваш
можеше да останеш
в малкия си град
в детската мечта
можеше да дадеш всичко
но ти избяга да гониш
ветровете
още го обичаш
(цял живот ще го обичаш)
но от другата страна на сцената.
как обичат русалките
скрих се
преди да ми повярваш
че съм
истинска
мога да си представя
как плъзвам пръсти
под земната кора
превръщам света
в голяма изорана нива
предизвиквам всички
пластове да се
разтърсят и
гледам как малки сгради
се срутват как
малки хора бягат
и се крият
спускам косите си –
потопи
удавям живота
отмивам всяка човешка
мисъл, всяка животинска стъпка
премигвам с
мигли урагани
и накрая
и накрая лягам върху
най-върховното нищо
най-великото творение
сливам се с земята
и пак живея
и пак пониквам
растение на новото време
мога да си представя
как руша целия свят
как
убивам
убивам
всичко
и никога преди не съм се
чувствала толкова спокойна
Разкопки
След много, много години
някой ще открие
първата ми златна обеца
Която изгубих някъде по
улицата на село докато
Карах колело
ще открие
Безвъзвратно изгубен
млечен зъб
гривна
мънисто
Но след много, много години
никой няма да открие
Стихотворението
което ти написах
И слава Богу
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X