Ивайло Божинов
Нехайху
Между хълмове и сърцескоци
в окото от вятър и небе,
по тахикардията на въздухоплаването ти.
Градината зад очите ти
пърха като пеперудите на Набоков
преди да наслоят трепетите си
по пашкулите –
усукани в игри на думи,
игри на цветове и погледи.
И ароматните картини на Моне
ме гледат
през тънките ирисови нишки,
облъчили зениците ти,
пълни със светлина и зной –
напукват глухо норвежките ледове
и изтичат в нескончаемите експедиции
на Тур Хейердал –
към виждането.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X