Ивайло Божинов
Апетит за къпини
Обичам да излизам в късния септември
сред сочните, презрели, хладни, черни къпини
да ям къпини на закуска,
стъблата им бодливи, наказание
което заслужават, познали черната магия на растежа си;
и както стоя сред тях
вдигнал стъблата към устата си, най-узрелите плодове
падат почти доброволно върху езика ми,
също като думите понякога, някои особени думи
като сила или смачкан,
многобуквени, едносрични буци,
които аз мачкам, изцеждам, и изливам
в тихия , слисан, хладен, черен жаргон
на яденето на къпини в късния септември.
Почакай
Почакай, за сега.
Ако трябва, не се доверявай на нищо.
Но вярвай на часовете. Нали те
са те водили навсякъде до сега?
Събитията в живота ти пак ще те вълнуват.
Косата ще те вълнува.
Болката ще те вълнува.
Рано разцъфнали пъпки ще те вълнуват.
Втора ръка ръкавици ще са пак чудесни;
спомените им пораждат в тях
нуждата от други ръце. Също като
отчаянието на влюбените: огромната празнота
издълбана от незначителни същества като нас
моли да бъде запълнена; нуждата
от нова любов е вярност към старата.
Почакай.
Не тръгвай твърде рано.
Уморен си. Всички са уморени.
Но никой не е достатъчно уморен.
Само малко почакай и чуй:
музиката на косата,
музиката на болката,
музиката на становете, които пак тъкат любовта ни.
Остани тук, за да чуеш за пръв и последен път,
да чуеш как флейтата на цялото ти същество,
репетирала в неволите, свири до пълно изтощение.
Превод от английски Христина Керанова
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X