Ния Якимова, Скали 3, 2018 г., 145/108 см, акрилна боя, хартия
На Е. и Д.
Като в неразгадаем сън,
на някакъв далечен, диалектен Морз
пристанището се съобщава
с избледнялото си минало
и бавно, бавно параходът се отделя
от понтоните на спомена.
По долното течение – Лом, Козлодуй и Русе,
по горното – Радецки Марш, Виенски валсове.
Насам – Ампелиева кръв
налята в Дионисиеви гроздове
из дядовото лозе,
натам – измамата на бляна
и сгънат некролог забравен в джоба.
Таказавинаги
като завръщане и заминаване
тече реката, без значение,
брегъте само временен свидетел
на вечното течение –
течението на безследната вода.
Два стари бряста като стражи пазят
арена от кокичета опримчена от лишеи,
а по стената на хамбара
пълзи бръшлянът
и опипвайки камък по камък
никне наново в пукнатините.
Стопеното мартенско слънце
съхне в ненаситната пръст
лъскаво, лъвско
слънцето ближе коричка-останка
от ланския сняг – лак
под зефира на първия пролетен повей.
Дива круша разпуска през възли косите си,
не я свърта – пълна с птичи отвърстия –
и потрепва и тръпне напъпваща.
Из нежно-свежите цъфтежи на овошките,
по напращялата от пролет праскова
разцъфват пъпки
като пуканки по клонките.
По тичинки и венчелистчета
пчели долитат и отлитат без почивка.
Сега е меденият месец на зачеване,
сега и време за любов и за безвремие.
Въздухът тръпне и хълца,
задавен от чучулиги,
вятър из него лениво пъпли,
милващ и хлебно топъл,
върбата влажна се вайка
и свежда сантиментални вейки,
лозето натежава
от пиещи слънцето млади гроздове,
лъчите – пчели от жълт кошер –
пълзятиз моята пазва
и ме жилят по жилите:
жив съм.
Когато оранта е розова,
когато от дърветата
гнездата се отронват тромаво,
когато куцащи тополи крачат в залеза,
в далечината хълмът вдига своя хълбок
за гаснещото слънце. И се мръква.
Минава време
и в индигото на нощното небе
проблясват тук-таме звезди,
a северняк започва да свисти
по рибешките кости на дъждеца.
Ръми. Скрипти от някъде щурецът.
В разлялата се локва се топи
оглозганият месец.
Ледът ли навън се пука,
птици ли нощни чукат
сребърни гвоздеи в космоса:
кой съм, кой съм, кой съм?
Звездите – божи очи – мигат,
люти им дима от комините,
люти им от моите въпроси:
кой съм, кой съм, кой съм?
Защо реката ни привлича,
а винаги изтича
и не остава ни следа
от старата, изтеклата вода?
Защо тополите
нагазват в плитчините
да видят как се влачат
и чезнат надалеч водите,
догонвани от новата вода?
Защо са тайнствени
теченията и вълните?
Реката се изплъзва,
аз повече не питам.
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X