Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Unexpectedly found Pyramid
Имало едно време една голяма мечта. След като пораснала още малко, ѝ поникнали крила.
Тя започнала да лети из въздуха. Била красива и хората се радвали на външността ѝ.
Някои се опитвали да я уловят, но това било трудна работа.
Един ден мечтата се доближила до един рибар, който стоял край реката и го попитала защо е така замислен.
Рибарят отговорил, че се пита колко е половината на хиляда.
Мечтата казала:
– 500.
Рибарят ѝ благодарил и в знак на приятелство ѝ подарил една риба.
Мечтата я изяла и започнала да мечтае за други неща, които приличат на риби и стават за ядене.
Поставяла все нови условия на тези, които искали да я докоснат.
Скоро хората започнали да се разочароват от мечтата. Казвали, че и тя е като другите:
– Няма душа, а и не иска да има. Какво да я правим?
Решили да запалят лагерен огън и да я хвърлят в него за назидание. Когато огънят се разгорял, тя си казала, че някога и в нея било топло, а самата тя умеела да сграда другите.
Мечтата навеждала глава ниско и обяснявала:
– Нещо стана с мен, но какво – не зная. Летях толкова нависоко, но после започнах да мисля за рибата. Нима съм виновна за промяната? Всичко тече, всичко се изменя.
– Виновна си – казали хората. – И още как. Ти ни държеше изправени. Какво направи – продаде се за една риба!
– Какво говорите? Това беше невинен подарък!
– Невинен? А после не остана нищо невинно. Ти започна да мислиш само за удоволствия, защото храната за теб не е необходима, а прищявка, развлечение. Какво ти донесоха всички тези неща, които изяде? Стана тлъста като бъчва, едва мърдаш крилата си. Не мисли, че ти остава много до края. От теб няма да останат дори и кости! Както знаеш, ти нямаш такива!
Мечтата се тресяла в ридания и нищо не можела да направи.
Била гладна. Вече свикнала с храната, тя не можела отведнъж да се откаже от нея.
– Ти не ни обичаш вече – продължили хората. – Ти ни предаде. Сега те гледаме, но не виждаме нищо в очите ти. Те са празни!
После хората я хвърлили в огъня, а той загорял още по-силно.
Те си казали:
– Ето как една мечта разпалва огъня, дори когато е станала дебела.
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X