Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Angels and Demons
***
давай дялкай неуморно с ножа сухата клонка
не я жали давай докато потече зелен сок
докато стигнеш меката сърцевина
забравила е какво е да се огъва
да слуша да бъде
забравила е
а има още живот да живее
***
заравям дълбоко главата си в пясъка
връзвам езика си на моряшки възел
всички стрели безмълвно натискам на вътре
сигурно така ми се пада сигурно
сигурно съм била много лоша
в някой предишен живот
а може би все още
Там
как искам да ти размажа лицето с боксова ръкавица
да хрясна здравичката пихтиестата ти същност
да ти изпукам кокалите един по един
да издрънчиш на бетона като ръждясали железа
да те натиря в най-далечния ъгъл
да мирясаш
моя кучешка дръглива сянка
Мълчалива приятелка
тъгата твоята мълчалива приятелка
натрапница
дрипавата ти риза
тъгата която те стяга за гърлото
трови небето ти
съвременно оръжие
за масово поразяване
тъгата тази втора природа
продължава да смуче още и още живот
а можеше да порасне
можеше да стане мъдрост
Слънце
в този мърляв следобед
влезе в стомаха ми и прогори дупка
тази толкова лелеяна светлина плъзна език
да оближе тленната плът
пусна пипалата си към небето
към сухата земя към морето
разбуди замижалите светове
предизвика цунами
обърна мравките по гръб
превъртя прилепите в съня им
разля гъстите отвари на вещиците и ги попари
а накрая се възкачи на върха на небето
обляно в лазурната си аура и се зарече
никога никога никога повече
да не слиза от там
***
далече от туптящите желания
от шумолящите съскащи спомени
извън пределите на опасните своеволия
през девет планини в десетата дупка
далече ме отведи
само за себе си
лесна плячка за чревоугодното ти тяло
далече където в удобството на навика
взаимно ще се умъртвим
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X