Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy
Привикваш на смъртта
Привикваш с метафизиката,
с отвратителната рутина да се мре.
Нещо
което те кара да наблюдаваш и изследваш
лекотата и нетрайната същност
на нещата.
Мълчаливия покой
на залутаното същество
усилието да забравим
издигащия се бич.
Романтично кътче
единствен отшелнически жест
някъде
да се чувстваш пулса
на задействащото време.
Извиняваме се,
няма да е повторимо.
С всеки изминал ден
все повече привиквам със смъртта
този пътник куц и перфектен,
който спокойно пресича
с нечута стъпка
някакъв толкова близък площад,
че няма време да съзерцаваш сцената
нито примирие
та да бъдеш свидетел на откровението
Te acostumbras a la muerte
Te acostumbras a la metafísica
a la malísima rutina de morirse.
Sin más
cosa que te hace observar
la ligereza, y fugaz
naturaleza de las cosas.
La silenciosa calma
del ser errante
y nos empeñamos en olvidar
el azote creciente.
Romántica rinconera
es el único movimiento ermitaño.
En algún lugar
y te sientes el latido
del causador tiempo.
Nos disculpamos
no vaya a ser repetible.
Cada día
me acostumbro más a la muerte
ese paseante cojo y perfecto
que camina tranquilamente
sus pasos ligeros
en una plaza tan cercana
que no te da tiempo
a contemplar la escena
ni darte tregua
a presenciar la lucidez.
Лека усмивка
Казвам ти
че пътищата не са моя страст
аз съм човек
домошар
не обичам да се повтарям
краката ми не издържат пътуването
препъват се във вечността
но
все по-далеч отивам
не ме съблазнява желание да изчезна
нито удоволствието да бдя над пейзажите които отминават
прахосвам си времето като пътник в собствената си стая
съзерцавайки туристическия справочник
усмихвайки се без нищо да трепне в мен.
Казвам ти
че не съм Виргилий
не съм собственика на лекото куфарче
само съм отслабнало зрение
и леката усмивка
на един образ цвят сепия
Sonrisa ligera
Te digo
que los caminos no son mi profesión
ya que soy por excelencia
un hombre de casa
no me gusta plagiarme
mis pies no aguantan el viaje
se tropiezan desde la eternidad
pero cada vez
me marcho más lejos
no me seduce el deseo de desaparecer
tampoco el gusto de vigilar los paisajes que pasan
gasto mi tiempo como un viajero en su habitación
contemplando la guía turística
y sonriendo sin apenas despeinarme.
Te digo
que no soy Virgilio
no soy el dueño del ligero equipaje
soy una vista cansada
y la sonrisa ligera
de una imagen en color sepia.
Градът
И градът сега,
една разкривена линия в ръцете ми
карта на разочарования
През тази врата излизам да посрещна деня
и от същата изпращам залезите
пропити в своя празник от янтар
Пред този камък
запазвам си дъх за поредния сблъсък
Това е ден смутен и объркан
планира посоките ми в кошницата на нищото
Тук моите стъпки
отпечатват вечните си лабиринти
Сивият залез
очаква
плодовете, които сутринта ми сбира.
Тук облаците ми се губят
Сянка на примитивни опити
Сбира ни страх, не любов, скъпа,
затова сме в прегръдка цялото време.
La ciudad
Y la ciudadahora
una línea torcidaen mis manos
un callejero de desilusiones
Desde esta puerta salgo a recibir al día
y desde la misma despido los atardeceres
que se empapan en su fiesta de ámbar
Ante esta piedra
almaceno mi aliento para otra novillada
Es un día confuso y desacorde
planifica mis destinos en la cesta de la nada
Aquí mis pasos
estampan sus eternos laberintos
El atardecer gris
espera
la fruta que cosecha mi mañana
Aquí mis nubes se merman
Sombra de tentativas crudas
Nos une el miedo no el amor querida
por eso nos abrazamos todo el rato.
How I am not self?
How I am not self как не съм себе си
и при всяко обръщане
и на всяка крачка
в същите огледала попътни
край същите дървета също попътни
тичам като луд кон
след безсмъртието на снимката
How I am not self
Като море, пренебрегващо първата си капка
като море, пренебрегващо първата си точна капка
като море, пренебрегващо първата си точна и изящна капка
Вчера, докато гледах залезите
от облачните прозорци на твоята стая
и не правехме любов както обикновено
не знаех какво означава тази английска фраза
от филма, който гледаше така ентусиазирана
Не знаех какво искам от собственото ми очакване
нито защо да се чувствам разгромен
How I am not self
толкова, толкова, че гърбът ми ме държи завързан
яко
за празнотата
How I am not self?
How I am not self
y en cada vuelta
y en cada ida
y en los mismos espejos del camino
y en los mismos árboles también del camino
corriendo como un caballo loco
detrás de la inmortalidad de la foto
How I am not self
Igual a un mar ignorando su primera gota
igual a un mar ignorando su primera y precisa gota
igual a un mar ignorando su primera precisa y airosa gota
Ayer mientras contemplaba los atardeceres
desde las ventanas nubladas de tu habitación
y no hacíamos el amor como de costumbre
no sabía qué significaba esta frase inglesa
de la película que veías entusiasmada
no sabía que pretendía de mi espera
tampoco el por qué de sentirme frustrado
How I am not self
tanto que la espalda me ataba
firmemente
al vacío.
Дупките
О, Господи!
когато рисувам главата си, се явяват дупки
Когато разтърся глава, дупките ме перфорират
Когато поклащам глава дупките ме следят
Когато говоря на главата, дупките в мен преливат.
Няма надежда
главата
нарешетена от дупки
да запази някаква посока
само дупки.
Дупки
Защо, Господи?
Los agujeros
¡Oh Señor!
cuando dibujo mi cabeza.aparecen los agujeros
cuando agito la cabeza, me perforan los agujeros
cuando revuelvo la cabeza, me vigilan los agujeros
cuando hablo a la cabeza, me inundan los agujeros.
No hay esperanza
la cabeza
taladrada por los agujeros
no podrá conservar ninguna dirección
solo agujeros.
Los agujeros,
¿Por qué, Señor?
Превод от испански Живка Балтаджиева
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X