Петър Тушков – Магьосникът на фараона

Кирики не знае, че докато излиза през задния вход на колибата си, там вече го причакват пратениците на фараона. Може да разбере, че се е получило така, но е пропуснал да се увери, преди да отвори вратата и да тръгне между палмовите листа, почуквайки с тояжката си. Когато долавя, че са там, спира.

– Препочтени Кирики – казва гласът на единия от пратениците. Мъжът е затлъстял и си вее с палмово листо, което е откъснал от безценните дървета на стареца. – Най-смирено ви молим да дойдете с нас. А фараонът, да се слави името му, да се множи потомството му, да е богата трапезата му, настоява.

Кирики знае, че не може да откаже. Тъмното му лице с изопната като на мумия кожа и очи като на сляп гущер за момент остава вдигнато по посока на гласа на пратеника, сякаш се опитва да прецени дали говори истината. После старецът тропва упорито с тояжката, обръща се и заситня обратно през вратата към колибата, като опипва пътя си забързано.

Пратениците разменят няколко раздразнени думи и час по-късно Кирики подскача като пъпеш в коша на магарето им.

– Като същински генерал – шегуват се те.

Страх ги е, че ако фараонът разбере, че са оказали такава чест на препочтения Кирики, ще им отрежат я ръка, я крак, но повече се боят да не закъснеят след дългите увещания. Великият Ра вече се спуска ниско над земята и сенките на селяните край пътя се удължават, когато изправят морно гръб, за да погледат отминаващите пътници. На устните на селяните се появяват усмивки. Старият му Кирики, пак се е изхитрил да го носят.

Когато го въвеждат в двореца, повечето жени на фараона вече са се оттеглили, за да сложат децата да спят. Някои още си дояждат край него в голямата зала, а фараонът като че ли е задрямал. Красивата прислужница пошушва тихо в ухото му и го разбужда. Фараонът отваря беззъбата си уста и няколко пъти примлясва недоволно. Пратениците са се прострели на земята и треперят.

– Кирики – откъртва се от устата на фараона, а очите му откриват блуждаещо стареца. Нещо обаче като че ги развеселява. Той приема чашата, която прислужницата му налива, и разквасява устни.

Старецът е вдигнал сляпата си глава към гласа му.

Фараонът отпраща сприхаво суетящия се везир и се изправя с помощта на прислужницата. Краката му са тънки като клечки и едва пристъпват по дългия коридор към стаята на момчето. Пред вратата ѝ той спира и се обръща към Кирики.

– Чакаше ли ме? – пита го.

– Чаках те, царю – отвръща старецът.

– Колко станаха, Кирики? Не зная вече време ли е за Сед.

– Време е, царю.

– Може и да е, Кирики. Влезни, а после ела да поговорим.

Фараонът се отдалечава съвсем сам надолу по коридора към покоите си, а прислужницата въвежда слепия старец в стаята на момчето. Щом го вижда, майката започва да нарежда през сълзи и да скубе косите си.

Кирики подушва лошата пот на детето. Дишането му е накъсано и бързо, сърцето му бие като на гълъб в клетка. Дори високите викове на майка му не могат да го пробудят. Старецът попипва челото му и се мръщи. Наистина е време и момчето скоро ще умре, нищо не може да се направи.

В постелите си Фараонът е като шушулка. Очите му гледат лъскаво в тъмното, огрени от огънчетата на лампите.

– Чудно, нали, Кирики – казва той, като отпъжда недоволно засуетената прислужница, – че един жрец и един магьосник могат да вдигнат водите на Нил и да съживят мъртвите, но не могат да подмладят грохналите си тела?

– Такъв е редът ни, царю.

– Не и твоят ред. Знам, че ме виниш.

– Не те виня, царю – отвръща старецът, подпира брада на тояжката и примлясва няколко пъти търпеливо, готов да чуе думите на фараона.

– Толкова години ме наричаш свой цар и скланяш глава пред мен. Какво правеше през останалото време?

Старецът се замисля.

– Заздравявах счупени ръце и нозе, изправях криви очи, лекувах безплодие, правех бирата по-сладка и гъста.

– А децата, Кирики? Показваше ли на дечурлигата как танцува скарабеят, нарисуван на стената? Говореше ли с ибиса в градината?

Домашният ибис на Кирики отдавна е умрял от старост и е погребан, но Кирики се усмихва и кима утвърдително.

– Но не си съживявал мъртвите и не си връщал младостта никому, нали? – настоява фараонът.

– Не съм царю, знаеш, че не мога.

– Готова ли е гробницата ти за другия живот? Изрисуван ли е саркофагът ти?

Кирики отново кима. В гробницата му го чакат жена и двама сина. Ибисът му също. Ще му трябват още папирус с думи за мъртвите, може би куче и котка, но така и не се е привързвал към някое друго животно освен ибиса досега и не бърза да избира. Нощта става по-студена и фараонът трепери под завивката. Старецът вече е сигурен защо са го повикали, но думите на царя го изненадват.

– Искам – казва фараонът – да ме подмладиш, Кирики.

– Но как, господарю? – пита изплашено, въпреки че знае, знае какво е намислила старата лисица.

– Ще ти кажа как. Ще приспиш момчето както обикновено за Сед, но този път ще ти дам нещо от боговете.

– Какво ще ми дадеш?

– Душата му. А мен ще сложиш в нея.

Кирики ядно дъвче космите на брадата си и му иде да тропне с тояжката, но е научен да се страхува от фараона, не смее да се противопостави. Костеливата като на мумия ръка на господаря му се подава изпод завивката и го подканя с пръсти да се приближи. Кирики се дотътря смирено до постелята на царя и се навежда, за да чуе какво му шепне:

Ще ми покажеш пътя. Него ще го отведеш до Нил и ще го пуснеш парче по парче надолу по водата. И да не си посмял да объркаш заклинанието!

*  *  *

Фараонът се смее и налага Кирики по гърба с тояжката. Придворните се смеят с глас и сочат стареца, а от очите на стареца падат едри сълзи.

В голямата зала е пълно с народ. Жонгльори и огнегълтачи забавляват младия цар, дресирани кученца танцуват в кръг, красиви робини трупат в краката му подноси, отрупани с плод и отбрано месо. Фараонът не може да се насити на младостта си. По време на състезанията с колесници, за да не му пречи, дори е отхвърлил немеса от главата си и слънцето е огряло тъмночервените му детски коси. Загорялото му гладко лице е разтеглено в широка усмивка, изострено и умно, и гледа стареца със злоба.

– На! на! Кирики! На!

Тояжката бие по гърбината на стареца, додето не залисват своенравния фараон с два малки гущера в златна клетка. Гущерите имат изумрудени очи и малки рубини по гърбовете. Нубиецът познава Кирики и е доволен, че може да му се отплати за доброто в миналото, докато поднася подаръка си на младия фараон.

Отнасят стареца в стаята му и го оставят да се наплаче, а привечер двамата пратеници, които са го довели преди месеци, го мятат в коша на същото магаре и поемат по обратния към дома му, като водят след себе си и второ магаре, чийто гръб се гъне от дарове. Жегата още е тежка и по полето няма много работници. В небето над тях се вие лешояд и следи зорко магаретата, ала Кирики не го е грижа и все така ридае на дъното на коша. Когато достигат дома му, домашните гълчат оживено, поздравяват стареца с щастливото завръщане и се суетят да настанят пратениците на царя за нощта.

Добре си ни дошъл, Кирики! Защо плачеш? Царят ни добре ли е? Ела, хапни, полегни си и почини.

На сутринта старецът седи сред дърветата си в градината и слуша как водите на Нил текат и как вятърът повява палмовите листа. А на покрива на колибата му е кацнал лешоядът и върти глава, за да го погледне ту с едното, ту с другото си око.

Почини си Кирики. Забрави сега защо ти е тежко на сърцето, отпъди всяка тъжна мисъл от него. А като му дойде времето, ще се сетя за тебе.

С това лешоядът плясва с криле и отлита, а Кирики се усмихва беззъбо и слуша как шумолят листата.

*  *  *

– Толкоз фараони надживя. Как не ти дотежа да живееш, проклетнико! – клела го е една от жените на стареца. Сега и тя го чака в гробницата му, заедно с останалите.

Кирики е сляп, но от него се боят. Говорят, че ако го разсърдиш с глупостта си, може да ти прати пясъчна вихрушка или скорпиони в гроба, да вкисне бирата ти, да подшушне на чакала, че не си го почитал на тоя свят. Не е така това за чакала, но няма как да знаят, а за бирата е вярно, защото неведнъж се е случвало. Понякога седи вечер край огъня и слуша разказите на болнавите и пътниците, дето преспиват в дома му. Как фараонът повел десет хиляди мъже през пустинята и направил така, щото да бликне вода от пясъците. Как пред очите на ханаанските принцове взел една кобра в ръката си и я накарал да проговори с гласа на Уаджет, а те се прострели пред него и след това ги откарал в дома си, навързани на златен синджир.

Всяка година фараонът му праща по едно магаре с дарове – скъпи платове, стомни с благовония, подправки и папирус. Двайсет магарета с безценен товар посреща Кирики, а сетне даровете секват. Сакатите и болните започват да разправят други истории. Как кралицата на фараона изгоряла в треска само за три дни, как единият му син бил разкъсан от нубийски лъвове, а после го погребали заедно с любимата му колесница като истински цар, как строял храмове във всеки град, за да говори с боговете, а враговете му до един се били смълчали и треперели само като чуели името му. Водите на реката заливат плодородните поля и се оттеглят, а лешоядът не идва и не идва. Напразно Кирики вдига побелелите си очи към синьото небе и слуша птичите крясъци на прелетните ята. Чуми и суши го навестяват, товари със зърно и зеленчуци се отправят към двореца, мъже и жени, стари и млади, изчезват в гробниците си, а около него все тичат внуци и правнуци, голи пакостници, винаги готови да го подръпнат за дрехата или да му скрият тояжката.

Скоро ще се свърши, успокоява се той. Ще те изпреваря.

Ала Ра все така напича почернялото му опънато чело и се изтърколяват петдесет лета, преди да се спре на небето и да го напече по-силно от всякога, и един ден над главата на стареца се разнася далечният съскащ грак на лешояда.

Почина ли си, Кирики?

*  *  *

Кирики върви бавно по дългия, висок коридор на храма и почуква с тояжката си. В колоните от камък отекват бързите стъпки на жреците, заети с празника и народа навън. Събрали са се хиляди, за да видят своя бог и скоро ще им го изнесат на двора. Вътре е тъмно и хладно, а пътят му го отвежда до трона в дъното, където фараонът е седнал, малък като грахова шушулка по средата на големия стол. Жреците вдигат статуята, която цяла година е седяла на същия този трон, и я понасят навън, а фараонът ги сподиря с остър старешки поглед. Никой не знае, че е дошъл в храма. Харесва му да чува гласа на народа, бучащ като придошла река в устието на храмовите порти.

– Жив ли си, Кирики? – пита той, като сега оглежда внимателно стареца.

– Жив съм, царю.

– Този път ме чака повече – казва фараонът доволно.

– Дълъг живот води, царю, да пребъде името ти.

Войниците с трепкащи черни мускули си излизат по знак на фараона. Остават само двамата с Кирики. Смаленият от годините мъж на трона си мърмори известно време, а Кирики мълчи. Сетне фараонът млъква. Старецът се вслушва напрегнато и започва да се смразява от тая тишина, но сетне гласът на фараона се разнася, съскащ като нетърпелив лешояд:

– Четирийсет лета строих храмове, но знаеш ли какво, Кирики? Боговете не ми проговориха.

Старецът започва да трепери.

– Вярно ли е, царю?

– Вярно е. Не ми проговориха ни ибисът, ни овенът, ни чакалът, ни крокодилът. Изобщо не чух от бика, колкото и странно да е след планините от камък, които преобърнах, и дори скарабеят не пожела да ми разкрие сърцето си.

Кирики трепери не на шега.

– Защо ми го казваш, господарю? Знаеш, че магията ми не може да призове боговете.

– А ти знаеш, че ако боговете не ми говорят, значи вече не съм техен жрец – отвръща спокойно фараонът и очите му се впиват още по-стръвно в стареца. Замръзнал е като змия, готова да захапе сляпо куче.

Кирики души въздуха, а белите му очи опитват да попият всяка искрица светлик.

– Щом го разбрах – продължава фараонът, вече без да гледа стареца или накъдето и да е, – обиколих оракулите. Ходих дори при хетите и техните долни идоли. Навсякъде питах едно и също: „Кой е баща ми?“ И отговорът винаги беше: „Ра.“

Гласът на народа навън изведнъж започва да бучи радостно, посрещайки върволицата от жреци и бога на раменете им. Фараонът ги слуша известно време. Засмива се:

– А после си помислих, Кирики: какво стори ти, за да станеш обикновен магьосник? А?

Устата на стареца се отваря и затваря объркано.

– Не зная, царю.

– Знаеш!

– Сторих, каквото ми каза…

– А какво ти казах?

– …да те пусна надолу по реката…

– Парче по парче!

Кирики преглъща и се усеща гол пред властното съскане на фараона.

– Затова не си жрец, а обикновен магьосник – продължава мъжът в трона. – Сигурен бях, че дори оракулите не знаят истината и искат единствено да избегнат яростта ми, но пък защо все за теб си мислех? Така че при който и оракул да идех оттам-насетне, първо го питах кой е баща ми, а сетне го измъчвах, за да ми каже истината.

Старецът най-после навежда глава и от очите му се отронват първите сълзи.

– Не ми беше лесно на тия години, но ето че ги обиколих всичките, Кирики, и се питах все едно и също: защо боговете не ми проговарят? Но накрая един от оракулите на Тот изплака тайната ти!

В залата на храма влизат въоръжени мъже. Ръце извиват ръцете на Кирики и го заставят да падне на колене. На рамото му ляга хладно и тежко острие.

– Ибисът на магьосника! – казва фараонът. – Ибисът на стария Кирики му говореше през всичките тия години дори от гробницата, така каза оракулът, преди да му отрежа езика. Вярно ли е Кирики? Не те ли предупредих да внимаваш да не объркаш заклинанието?

– Да, царю – казва старецът и усеща как острието на палача се впива в немощното му рамо.

Фараонът мълчи дълго, а виковете на народа са като вълните на Зеленото море. Накрая царят казва:

– А ти ме послуша. Ето ме и мен, цял-целеничък. Ако стисна змия в юмрука си, ще я накарам да ми каже името си, ако кажа на водата да се превърне във вино, ще рукне като река… но змията ще ми проговори от себе си, а виното няма да ме напие…

– Ибисът ми умря отдавна, царю! – казва старецът, но вече си мисли за лешояда и усеща как го изпълва почуда.

– Без значение – махва с ръка фараонът. – Ибисът, змията, патицата… През цялото време те мислех за магьосник и дори ти не си подозирал, че боговете са те намерили отново. Но знаеш, че аз съм богът на тая земя, нали, Кирики…? Знаеш, че няма как да те оставя да живееш и след смъртта. Да подшушнеш на другите богове за мен. Да ме изпревариш при мъртвите.

Виковете на хората отвън повтарят като тътен името на бога, името на фараона, докато палачът посича Кирики в краката на дребния мъж на трона, докато отсича ръцете и краката, и главата му, докато жреците, излезли от сенките между колоните, вадят вътрешностите му, без да престават да нареждат заклинания, и ги отнасят до Нил привечер, за да нахранят с тях крокодилите, а процесията на стария фараон пъпли обратно към двореца му, където ще го помажат, ще го сложат да спи и ще зачакат да изгрее слънцето.

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X