Петра Марино, Фотография; Пловдив; 2019 – DNA
Ако има стихотворение в българската поетична среда, което бих искала да нарека абсолютното стихотворение, това, което би трябвало да остане след всичко написано, бих изрекла следното:
„Вълче“
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.
Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!
Иван Методиев
Това мощно стихотворение със запомняща се стъпка, звучащо с лекотата на детско стихче или приспивна песничка,е способно да каже възможно най-страшното. Ритъм, който би трябвало да ни успокоява и унася, изведнъж раздира действителността с жестоката истина. Истина, която всъщност не сме в състояние да проумеем, но усещаме с първичните си сетива, че гладът може. Гласът на малкото от стихотворението дълго кънти в съзнанието и подобно на Ohrwurm (от немски червей в ухото) се загнездва вътре в теб, за да се връща отново и отново в мисловния поток. Това, което прави Иван-Методиевото стихотворение огромно, е, че те обзема, кара те неусетно да влезеш и в двете роли:и на изядения и изяждащия, да се питаш, дали аз, ами ако стане така, дали бих…
Това изяждане не е провокирано от мотива на Медея, тук няма гняв, има много срам и безсилие от неусетно взетото решениеда се заситиш…и успокоиш на момента, макар това да коства живота на най-свидното ти.
Спомням си Дантевото разиграване на изяждане от отчайващ глад, което ни се представя по доста по-скрит и не толкова ясен начин в „Ад“. Граф Уголино, заключен, е готов да се поддаде на глада, чувайки зова на внуците си. Всъщност това решение, обвито в мрак, стои по-разбираемо от представения във „Вълче“ сюжет, облечен в животинска алегория.Няма по-голям описан ужас литературно и то без задръжки като в детска песничка. Затова стихотворението седи така мощно и решително, защото е написано с лекота.
Като се замисля за нас гладуващите – негладуващи българи, ако някой ден на общия ни гроб трябва да се сложи някаква епитафия, би трябвало да се изсече в камъка „Вълче“ на Иван Методиев.
Белослава Димитрова
Водещ рубриката Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X