Виолета Цолова – Има много щурци в стаята

***

Тук всеки знак
е пълен със съдба.
Папирусите само
потвърждават
горещата следа
на времето.
В обратната посока
една и съща ли съм
с теб.

Аз бях буфер

между ръждясалите вагони на миналото
и ръждясващите вагони на бъдещето.
По волята на съдбата или поставена
от неизвестен върховен предводител,
мълчалив и мрачен
със своя избор на време
или неясната случайност на онова,
което трябва да се случи.
Без някой да ми каже подозирах,
но не успях да се спася от синините във душата,
ударите предпазващи от сблъсък и начупване на пътя.
Мълчанието, стягането на сърцето,
страхът в очакване на злото –
с две-три думи молех неяснотата да се възвиси
да не вгорчава майчиното мляко.
Така във мен се настани небето,
и заедно с морето се превърнаха във синя кръв.
Сега дълбоко напоявам умореното си време.

International House

На Дуаит Мартис
учител по английски

Има много щурци в стаята.
Дръзки и нежни,
те свирят на своите цигулки
със сила
равна на желанието да бъдат
тук и сега.
Техните гласове се сливат в един,
който се издига над всичко
и после потъва в самосъзнанието
за човешките възможности.

Един от тях започва своето соло:
На какъв език щяха да си говорят щурците
от целия свят,
ако имаха щастието
да се срещнат?

Хайде говорете си! Разговаряйте помежду си!
Говорете много! Движете се!
Всеки трябва да говори с всеки!
Няма долнопробни народи, има култури! Има
образование! Има развитие!
Разкажете за вашия собствен живот! Откъде сте?

Въпроси, които ти спират дъха. Къде живееш?
Разкажи ми за твоята къща.
Въпрос, който може да те убие.
Имаш ли родители, майка, баща, братя, сестри?
Въпрос, който ти къса сърцето.
С какво се храниш? Имаш ли предпочитания?

Господи, защо не ме оставят на мира!

Имаш ли приятели? Предателите …

След това четем новините,
настръхнали от насилие
и убийства.

Боли ме сърцето. Моля те,
не плачи пак – си казвам – не разваляй
урока по английски.
Уроците са най-важното нещо на света,
Само да успеем да ги научим.

Първият от тях ни казва: Хората
трябва да се научат да се разбират един друг.

Вторият от тях гласи: Хората трябва да се научат
да си помагат един на друг.

Третият не спира: Хората трябва да се научат
да се обичат един друг.

Не забравяйте четвъртия – казва учителят:
Хората трябва да се научат как да печелят пари.
Мисля си, че той е на прав път.
И ако това е пътя на хората…
ПО СВЕТА

Да разгадаем феномена, който се мотае из главата ми
като призрак, дошъл от неопределено време и място,
където някой си мисли едно, а излиза друго,
и неусетно става чужденец
на самия себе си.

Така, както си вървим по пътечката между сградите
и срещаме хора всякакви, хората ни поздравяват с усмивка
и се радваме на срещата, и поздравяваме с усмивка.
Някога в детството, в родината, това беше
част от живота.

Сега не заспивам над едно мълчание,
равно на нежелани гости.
Но как да разбере човек, че понякога ,,Ела“
означава ,,Не идвай“.
И стояхме един до друг, и гледахме пред себе си,
без нито една дума да опари езика,
да ни помогне.

Един миг, а трае цяла вечност,
тъжното оставя следи. Бедните са напаст,
да ги изгоним с мълчание,
още по-лесно е когато са чужденци – да си вървят.
Ала отчуждението, проявено към гостите,
Не си отива с тях, харесва му обстановката
и се настанява като у дома си.

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X