Росен Тошев, For, 1999-2010 г., 250х110 см всяка, c-print, винил
***
Загледан в няколко лигнитни петънца
дъждовни облаци закриващи от взор отдалечените слънца
затоплящи безмерния и безобразен космос
петънца които съставляваха портрет of an almost lost
completely in his thoughts човек с брадясало лице
портрет рисуван с въглен по повърхността на долнопробното кафе
с което бях напълнил своето любимо канче
аз си казах дявол да го вземе май че
съзерцавам своя собствен огледален образ
и без дори да се замисля взех of course
подобаващото за такава ситуация решение
в клозета да излея себе си и течността в която разпознах противното си отражение
понеже както аз съм тъй и тя е съобразих a model piece of liquid shit
а пък клозетът по презумпция е свръхлайнолюбив
***
„Разбира се“ си казах
„че решението ни е превъзходно“
Това си казах и направих…
гребен
„Разбира се“ си каза
„че решението ни е превъзходно“
Това си каза и направи…
шкаф
И сетне моят гребен
се оказа в твоя шкаф
Но нито гребенът бе гребен
нито шкафът – шкаф
***
Видях огромен брой лица
докато обхождах земното кълбо
Видях огромен брой лица
които скриваха човешки черепи
както преди време пожълтелите листа
скриваха едвам-едвам
голотата на Адам и на реброто му
Видях огромен брой лица
сред които с отминаването на хилядолетията
с опожаряването на империите
така и не успях да изнамеря
някое наистина забележително
Vous les gens êtes tous les mêmes
all your faces are the same
и всеки с всеки е уеднаквен
Араш бе Аника бе Кшищоф
Кшищоф бе Мари бе Гюнтер
Гюнтер – Живка-Нефертити
и така нататък и тънъ-тънъ
Напразно продължавах ден след ден
с десетки хиляди човеци да се срещам
За мен един-единствен бе Човекът
а много – потресаващите ксерокопия
Аз търсих изначалната творба
сред милиардите фалшификати
та обратно да я върна на Едемския музей
но тя уви оказа се… завинаги изгубена
***
Стените – обложени обилно
с органично зеленикаво покритие
Набъбналата дограма – въоръжена
с многобройни стъклени ножове
Ще те заколи ако не внимаваш
А ти се налага да внимаваш
Закатинарчена заключена задъсчeна
вратата е особен вид стена
Опитай се да я разбиеш – няма да успееш
Почукай ако искаш – няма да ти се отвори
„Щом желаеш в мен да влезеш“ би ти казало
умееше ли да говори зданието
„принуден си да минеш през прозореца
и да се нарежеш на ножовете“
***
Напоследък казвам на ума си
всеки път преди да се отправя
къмто княжеството на Съня
че хубаво ще бъде
че дори по-хубаво от хубаво ще бъде
ако повече не се събудя
никога
ако повече не се завърна
никога
в омразната империя на Животта проклета
че хубаво ще бъде
че дори по-хубаво от хубаво ще бъде
ако срещна пак Добрия Смърт
и някак си успея да го убедя
веднъж завинаги да ме погуби
***
Нощ.
Сняг.
Бездомно куче лае.
Аз
с чук
навън в снега излизам.
„Ей,
гад,
ела ми само тука!“
Бляс-
бляс.
Трупът в снега се просва.
В тих,
свят
нощът ми се превръща.
Кръв.
Сняг.
***
1.
Не много
отдавна,
когато
все още
бях малък,
вземах че
показах
гъза си
( | )
пред всички
девойки
в мах’лата,
а те пък,
глупачки,
на баба
от мен се
оплакаха…
2.
„Ми к’во да
покаже“
запита
ги баба
„на нули
дебилни
кат’ вас бе,
тъпеси?!“
\ Y /
Това ги
запита
добрата
ми баба
и вдигна
нагоре
полата
си черна.
***
„От мен изпитват страх
само вдобичените нищожества“
каза ми Добрият Смърт
комуто родните олигофрени
приписват женски пол
„Аз съм онзи който
от човешките злочестници съблича
в края на работния им денживот
вмирисаната униформа на плътта
и люби ги докато не излитнат
в ПРЕОРГАЗМЕН СВРЪХЕКСТАЗ“
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X