Росен Тошев, Lucio Ihtiofixulum, 2011 г., 45х50 см, темпера, маслени бои, дърво
Искам да съм до теб и да те държа
когато настъпи болката да ти кажа че тя е
това което ни свързва, че никой
не може да я избегне искам
да ме чуеш и да ми имаш доверие
да приемеш страданието на тялото без да страдаш
да ме оставиш да те притисна силно до себе си
за да спра кръвоизлива и лутането да те дръпна
нагоре да ти дам от кислорода си
докато се издигаме на повърхността там
където се срещат два свята и където е лодката
Искам да развиделявам очите ти
да отпъждам страха им да се усмихваш
да не се отклоняваш от темата искам
да говорим за болката
да ме пуснеш да вляза при теб
и ти да влезеш в безсилието ми
да си признаем веднъж завинаги
че не можем да избягаме и да живеем сами
И тогава ще бъдем свободни и силни
Котката аутист има остър слух
Прави сложни изчисления и
Всичко приема буквално
Всъщност повечето животни са така
Нормалните хора са далеч
От тяхната реалност
Задушава ме невежо света
С дезодоранти бои лакове и всякакви други химически вещества
Пренебрегва нюхът ни замърсения въздух и преглъщаме пластмасовата вода
Ние сме жертвата но също агента на коварното бавно отравяне
Търсим чистичко хубаво пазено бързаме да знаем
Най-добрата надеждна марка коя е
И кой препарат прави дрехите да ухаят и
С кой се лъскат безупречно плочките в банята
Съюзени с хитри индустрии всички обгрижваме невидимото чудовище
Често децата ни имат алергии, хранителни и психични разтройства
Заблудени гадаят непредсказаните наши емоции
Свикват от рано с депресии и сарказъм и с обиграни манипулации
Но за нас децата ни са красиви модели безвъзвратна невинност
Професионално фотографирана и превърната в комфортизъм
Питам се (като майка) дава ли някой Грета Тумберг за пример
Какво да кажем за жената войн
Която крепи рушащия се дом
Нейните липсващи телесни части
Нейните сухи очи докато ходи в съня си
Какво да кажем за майката?
Годините отминават
Порасналите деца заминават
Движенията стават по-бавни
Милата усмивка се заличава
Ръцете треперят с изкривени пръсти
Плътта е белязана от студения метал
Душата ѝ пътува през времето
Поддържа живота цял
Никога не се предава
В прекрасната птича песен е скрита
Болката ѝ и е втъкана вярата
Гробище
На хълма отзад се белеят бърлоги
Там живеят гълтачни на саби
Трапецисти и жонгльори
Там живее дърт пакистанец
Отглежда котки и мухи
Той има добра пенсия
Добре че паспорта поднови
Наскоро получи наследство
От баща си англичанин
Външна прилика няма
Има си за бира и масала
Бамя дал нахуд и добра марихуана
Ще си инсталира и соларен панел
Гробище
В гробището ниши на стена
като пощенски кутии
Мъртвите си почиват
От цялата тази бумащина
Нежнилка ме наричаше
И все се чудех защо след като
Отвътре се чувствах чепата устремена
Като някакво диво животно
Не търсeх меката длан която да гали
Пред всички се перих и зверих и все много знаех
Все падах и се претрепвах животът ми все на косъм висеше не виждах
Препятствията ни враговете
не знам как оцелях изобщо
Но ето че в твоите очи бях нежнилка
най-сетне заровена в паметта ми изплува
Най-сетне достигнаха любящите думи до мен
след толкова битки словесни недоверие укор
Прегръщам те въображаемо
и търся свещ да запаля
Примирена най-сетне и преродена
Защото любовта след всичко остава
И единствено тя има значение
ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗХОД Е ОБРАТНИЯ УДАР
Народът ми е в дълбока депресия
Народът ми е в омагьосан кръг
Народът ми е малко дете което
Не може да порасне да узрее
Защото е жертва на домашно насилие систематично психологическо мачкане и страх
не може да вземе адекватно решение
Народът ми няма воля няма устрем
Емоционално зависим от социопати
Народът ми не знае как да поиска помощ
не се доверява на никого зове смъртта
Народът ми е сам и се срамува
Народът ми е изнервен, травмиран,
Ругае, крещи, ревнува, критикува
Народът ми няма изход от проблема
Народът ми е майка ми чакаща в гроба
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X