Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color
Разходка в скритите пространства на пандемичния МОЛ
Тоалетната на МОЛ-a, място
за спиране на време,
новият крем-маска с хиалуронова киселина
много аквалира тъканта на лицевите мускули,
въпреки тресящото се от смях или болка тяло
Въпреки
Преносимите гримаси и ефектни изражения
Две момичета, около 30 влизат и излизат
Говорят, оглеждат, пипат, смеят се и се мият
(– )––)~~~~~~///-“)
САМО
в новият ресторант, на МОЛ-a
всичките прегради-стени-шумоизолирани стъклопакети
на 6 аквариума-кутии
целесъобразни с естетика на консумацията
Консумация – преградна стена на вътрешната самота
Отвън добре прикрита
Отвътре разпадаща се смрад
САМО
В ресторанта на МОЛ-а,
Може да получите себеизгаряне и презареждане
на повечето протеини – гориво за псевдо-живот,
без болка, страх, похотливи пръсти, завистливи очи
ИЗВЪН реалността на консумацията
Затворени в дебелите армирани стъкла-стени
ПЛУВАМ в пространствата на МОЛ-а
Изкуствената красотата ме пронизва,
упоява и заблуждава,
че все още мога да летя, вървя, говоря, мисля, плувам
в пространствата, пропити със сива вода
ЗАТВОРЕНИТЕ
комуникационни прозрачни-кутии излъчват по-силно
На всяка милисекунда честотата се мени и обърква
мозъчните сигнали
демиелинизацията е процес с различна периодичност
и възможност
за творчески ексцесии, депресивни състояния, умора,
остри пронизващи болки в краката и невъзможност за
преплуване на огромните разстояния в МОЛ-а, между
стъклените аквариуми
ескалатора е изход и решение
но, всички нива за достъп са забранени
с жълта лепенка – граница на опасността
Отвъд истинският живот в незатворените пространства,
Правилно разчертани – маркирани пътища
да водят до
НОВИ СТЪКЛЕНИ КУТИИ:
самота и плесен
синхронизирана виртуална и добавена реалност
изпразнени от смисъл мечти
самолъжи и невъзможност за изход
от затворените пространства
на мега-консуматорската машина за илюзии
Ескалаторите не работят
Асансьорите се ремонтират
Стълбите, архитектурно са проектирани,
но времето и материалите са изразходени
отдавна
НЯМА ИЗХОД
13 януари, 2021
Малката Хавана
,,Малката Хавана“
сред изгорелите треви
Табела
сред цялата занемареност
ЗАТВОРЕН ЛУКС
Извън всяка синтетично-емоционална връзка
с горещата земя
ДАЛЕЧЕН ЛУКС
Завоят продължава
Пред
линията на хоризонта
Остават
повече от 6 кутии-сглобени неуместно
–
къщи-минималистични елементи от пейзажа,
картини в елегантни рамки, от PVC придатъци на модерни кухни
с реминисценции на псевдо-кубизъм-непознато-чужд
отдалеч в ливадното изсъхнало,
затворено пространство,
непознато.
На излизане от Бистрица
ми става лошо.
От стръмният наклон
или
от недобрата
сглобка
линия
рисунка
архитектура,
извън утилитарното
или
извън красотата
на планината в
синтез-разрез
с естетиката
на сърбърба.
02 януари 2021
Синкретично дигитално тяло
Ръцете са по-бързи от времето
на
изписване
на
знаци,
електронната поща-кутия
на Пандора
обличане и събличане
на
метафорични дрехи.
Раздиране.
Краката са по-бавни
от течащите пясъци
на
индустриалната пустиня
биткойните-невидими обекти
на
продоволствието и самотата.
Отдалечаване от
кръвоснабденото тяло
Пулсиране на мрежата
от вени –– градски артерии
Взаимодействие на думи
на
любов – омраза.
Сглобяване.
Новото дигитално тяло
се изправя и крещи.
9 януари, 2021
Виртуално взаимодействие
Толкова различни
и
толкова близки.
Психоделична естетика
на невъзможността.
Нищо – невъзможно – не е
Нищо не е по-далеч
от времето
на нашето приближаване
29, януари, 2021
Небето на Берлин не е наше
(Посветено на моят колега и приятел sensitive robot от арт група objectart)
Небето на Берлин е сиво
Не е наше
Улиците, са прави
кръстосвани
от
неразбиране и тишина
Малките случайни
арт-пънк, винтидж магазинчета и кафенета
са времеви отстояния
от
публичното пространство на самотата
Улиците на Берлин стигат до
границата на безвремието
Инфраструктурата на града
ме сграбчва, разпределя, потапя
в плазма от архитектурни видения
Небето на Берлин
е отворен информационен облак
Щрасебаните идват и заминават
Усещанията прииждат и отминават
Хората вървят и се променят
Небето на Берлин е ветровито
Ветровете преминават
през всяка тъкан
на моето тяло, в града на промените
Ветровете преминават
през всеки мускул
с който разпределям
пространството, пред музея за Модерно изкуство
в Берлин
пространството на Мис Ван дер Рое
Архитектурата, която ни събира
Архитектурата, която ни екзалтира
Архитектурата, която ни прави зависими
Преди и сега
Модернизъм и сега
Амбиция и сега
Всички музей са комплектовани в карта
от
множество достъпни острови – органично цяло
чрез, което имам достъп
до света, който обичам – изкуство-дизайн-архитектура
Небето на Берлин, не е наше
Реката тече и очертава границите
на мечтани пространства
Вода, белота
минимализъм
конструктивизъм
супрематизъм
деконструктивизъм
изследване на формата и разпад
Отвъд структуриране на пространството
отвън и вътре
извън нашето интернет време
Паметта, която ме облива и прегръща – Архив BAUHAUS
Реката преминава
Времето преминава
Аз стоя на брега на ветровете
Сънувам как се разхождаме
под небето на Берлин
преминавайки и говорейки,
говорейки и прекосявайки,
през града на промените
Пропити, омаломощени, ветровити
чужди и близки
щастливи и леки
летящи
през
архитектурата на Берлин.
20 януари, 2021
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543Xира