Сн. Мая Горчева
изгнание
Днес
ще изгладя риза и ще се изправя срещу вятъра.
Ще обикалям града дегизиран в моето черно такси*,
ще слушам индийци, африканци и араби
да твърдят, че имам техните цветове, коса и очи.
Спирайки се за по питие, усмивка, еднократна любовна нощ
броейки хора държащи се за ръце по-нежни от моите.
Утре
ще намеря телефонна кабина и ще се обадя вкъщи,
ще слушам лоши предсказания за моето скитничество,
ще се престоря, че им вярвам.
Ще излъжа и ще кажа, че най-сетне съм щастлив,
ще чакам да ми кажат, че където и да отида
стените имат уши
и никога няма да се отърва от тях.
Още колко време?
те все още броят дните, месеците, годините.
Мисля си за тези стени и техните уши,
отмервайки всеки ден колко време отнема
да изляза от душа, да си завържа връзките, да репетирам физиономии
преди да ме върнат там от където избягах
но от където няма отърване.
*такси в Лондон
Превод от английски Катя Герова
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X