Ния Пушкарова, me and irina, red print, 50×70 cm, silk screen print
Ние не сме се променили
нека в шепата на всички следобеди
заедно да пием чая на тишината.
отчупи от питката и за двама ни,
знам че трудно се преглъща
сухия залък и засяда в гърлото,
а чаят е вече изстинал, студен,
не се преглъща неизказаното.
миналото ни заспива оттатък,
а бъдещето се губи по улиците.
с теб имаме само трохите на
настоящето,
събери ги в шепа, събери ги
с тях да нахраним птиците,
когато някога се върнат от юг.
Ти не се върна
В кухнята на съседите –
мъжът готви, жената пуши,
не се виждат зад
запотените прозорци.
Аз сляпо тръскам над празната
чиния и обсъждам светлината
с нощните пеперуди.
Когато е вече тъмно, отново
мачкам фасове в пепелника,
убивам последната пеперуда
и без да светвам
намирам леглото ни.
Девственост
стъклени дълбини.
отгърнати очите ти
блестят над хоризонта
на одеялото.
лесно се чупи
гръбнака на това щастие
ръцете ми са пеперуди
съвсем тихо кацат по
перваза на докосването.
твърде лесно се чупи
гръбнака на това щастие.
Преодоляване на цялото
ем джей запълва празнината
между нощта и деня, за да е
по-лесно на напрегнатата
дума да излезе през дулото
на следващата бутилка.
там някъде между залеза и
утрото се крие изначалната
скръб на самотния, който
без мисъл за нещо лошо
хваща ножа и реже гърлото
на всеки възможен смисъл.
там някъде между
бездушно развятите пердета и
затихналите стени на безумието
самотата открива нов порив
за възвишен устрем към
междинното състояние „сън“.
там някъде между мен и теб
се простира бездънието на
новия живот и само аз знам
колко струваше отричането
на твоята безмълвна страст.
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X