Маргарет Атууд – Пощенска картичка

Пощенска картичка

Мисля за теб. Какво друго да ти кажа?
Палмите от другата страна
са измама; както и розовия пясък.
Имаме си обичайните счупени бутилки кола и воня
от канализацията, сладникава и противна
като манго малко преди
да се развали, но и то е тук.
Въздух прозрачна пот, комари
и дирите им; птици, сини и недостижими.
Времето идва на вълни, като болест, ден
след ден се търкалят;
Надигам се, казват му
събуждане, и пак долу в безсънни
нощи но никога
напред. Петлите пеят
с часове преди зората, a недоспало
дете реве ли реве, помъкнато
по разбития път за училище.
В трюма с багажа
има двама затворника
главите им бръснати с щикове и десет щайги
мършави пилета. Всяка пролет
има надбягване за инвалиди, от магазина
до църквата. Ето какъв боклук
нося с мен; и изрезка за демокрацията
от местния вестник.

Песента на сирените

Само една песен всички
искат да научат: песента
неустоима:

тя мъжете принуждава
да скочат масово зад борда
при все че виждат черепите на брега

никой песента не знае
защото който я чуе
умира, а другите не помнят нищо.

Да ти кажа ли тайната
и ако го направя, ще ме отървеш ли
от птичия костюм?

Никак не ми харесва
да клеча на този остров
и да изглеждам митично екзотична

с тия две пернати лунатички,
не ми харесва да пея
в трио, така фатално полезно.

Тайната ще доверя на теб,
на теб, и само на теб.
Ела по-близо. Тази песен

е вик за помощ: Помогни ми!
Само ти, само ти можеш,
ти си изключителен

това е. Уви
досадна песен
но винаги върши работа.

***

Да гълташ огън
до това се домогваш:
да преглътнеш пламъка
да го върнеш в устата
и да го издишаш нависоко, къс
и нажежен език, дума
която изригва от теб в злато, в пурпур
се разгъва бляскав свитък

Да засветиш отвътре
вена по вена
Да си слънцето

Да се заселиш

Бракът не е
къща, нито дори палатка

Той е преди това, и по-студенo е там:

краят на гората, краят
на пустинята
небоядисаната стълба
в задния двор, където присядаме
навън и ядем пуканки,
където с болка и учудване
че сме оцелели
до тук

се учим как да накладем огън.

Мигът

Този миг когато, след години
на дълъг път и тежка работа
застанеш в средата на стаята си,
къщата, двора, имението, острова, страната,
осъзнал най-сетне как си се озовал там,
и си кажеш, аз притежавам това,

е същият този миг, когато дърветата разхлабват
прегръдката на меките си ръце,
птиците си връщат езика,
скалите се пукат и срутват,
въздухът се оттегля от теб като вълна
и не можеш да дишаш.

Не, шепнат те. Нищо не притежаваш.
Ти си гостенин, който не спира
да изкачва хълма, да забива флага, да провъзгласява.
Ние никога не сме ти принадлежали.
И ти никога не ни откри.
Винаги беше точно обратното.

Превод от английски Христина Керанова

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X