Вероника Цекова, „selbSTEINschätzung” (de) (бг. самооценка / КАМЪК), ръкопис върху хартия, въглен, камък, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019
Съзирам светлината в пясъчните й очи
Съзирам светлина в очите на пустинята…
След толкова пресети песъчинки
да открия златните…
И тишината да не ми горчи,
да оценя закрилата на сянката.
Измерих дълбината
в корена на болката,
която от ума започва
и търсих нишката
в разбърканата прежда
от котешките лапи на съдбата.
Сега вървя.
Зад мен остават
ръждясалите порти
на предишните представи.
Облаци и светкавици
Денят е пълен с обещания
за по-красиво настояще.
Какво не му достига всъщност
на днешното сегашно?
Защо все някак си остава в сянка
тъй краткият момент
на всяко случване?
Освен, когато паметно събитие
разтърси из основи битието,
а иначе са тонове очаквания,
сгъстили се на облаци в небето.
Преразказани скрижали
В земята на изпадналите
от житейската каруца
проблясва лъч
в контейнери съкровищници.
Блажени обитателите на квартала са,
получат ли бутилка течно щастие.
Тук мизерията е насъщен хляб,
а хората са птички божии,
които нито сеят нито жънат.
Небесният Отец за тях се грижи
и ги храни
кога с отпадъци, кога със подаяния.
И дългове редовно им прощава,
защото Негово е царството и славата.
За надеждата
В страната на пропуснатите влакове
надеждата е спряла на закрита гара.
И след като надеждата я няма,
свободен си от всякакво очакване.
Надеждата е преоблечена илюзия,
непостоянната сестра на вярата.
Отсъствието на измислена надежда
пространства неизследвани отваря.
Парадокс
Толкова мислих за свободата,
че тя със досада от мене избяга.
Сега ежедневно правя капани,
с които опитвам пак да я хвана.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X