Рени Васева – Молитва

Дните

Този ден
е облечен в сиво.
Небето зашива
разпокъсани облаци
с иглата
на ярка светкавица,
очертаваща
огнен тегел.
И е просто
поредната сутрин,
възвестена от глас
на петел,
наводнена
от летен порой,
мъглива,
с предчувствие
за утрешни мигове,
в които зеленото
ще си отива,
в които слана
ще съсирва кръвта
на земята,
а птичият хор
ще е ехо
от земи непознати.
Една снежна кралица
се готви да бъде
щастлива…
Така тежи това небе –
с подгизналите облаци,
надвиснали
върху комините,
готови да премажат
селото,
донесли само мрак
и някаква тъга,
която се увива
по хълмовете,
разтревожена мъгла –
змия, която ще погълне
къщите и хората.
А хората сме аз и ти,
поостарели
Кай и Герда,
последните,
изправени едва – едва
до гнилите дъски
на земната ограда.
„Той взе, що му се пада“ –
казваш ти,
а аз ти се усмихвам.
Жива плът
до жива плът.
И някак леко,
сякаш без да искаме,
пием на живота
горчивата отвара.
А думите потъваха
в комините на къщите,
блъскаха се
в керемидените покриви,
режеха усмивки
в процепите на стъклата,
пироните ковяха
чистите им ризи
по стените.
Думите от моята
молитва
литваха съвсем
безпомощни,
губеха се като дим
(един поет
в това сравнение открил
на равнодушието
страшната отрова),
а господ примирено
сменяше
красиви багри
в четири сезона.
И плуваха
към тъмнината
къщите –
отвъд пространството
и времето,
затъваха във залеза,
а думите ми
глъхнеха,
затворили у себе си:
на хълмовете
тихите въздишки,
зеленото
на дивата трева
и тези жълти,
дребнички цветя,
които нощем мигаха
срещу звездите.
И в някоя космическа
година
за някого (навярно)
можеха да се превърнат
във откритие…

Молитва

От дъното на локвата
ме гледаше морето
с очите на удавена жена.
Паветата проблясваха
със песъчинки, дето
подхвърляше, изронена, луната.

На дъното на локвата
по пламък от прозорец
гадаех пак любовната ти вечер.
В зеници електрически
надничах и се молех
безмълвно-даже господ нямах вече.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X