Вероника Цекова, „tERRitORy” (en) (бг. територия / ГРЕШКА),
интерактивен хартиен обект, 2015
* * *
Върховете на мисълта –
обърнати игли,
забити с тъпото
в масива на кожата,
нагъната от сетивните вълнения
на тектоничните парчета
житейски опит, защото….
Случващото се се бие до кръв
с най-далечните си и неосветени части.
Борбата със себе си
е неосъзнато подмолна,
пасивно-деструктивна.
Авангард и ариергард
са се слели в кръг на абсурда,
който рамкира
всички човешки войни
и ги закача по белите стени на безумието –
безутешен некролог на безименни, безлики,
прозрачни протектори на сегашното.
В подножието на ума
са се струпали тълпи думи,
издъхнали в опит да го изкачат.
Току се сблъскат,
образуват микротекст-стъпало…
После дума-убиец
с патология в нуждата от принадлежност
полепва, издърпва и
го калцира в клише.
Парализата на езика
се лекува с дълбоко проникване –
не подкожно,
не венозно,
а пробиващо цялата стратифицирана същност,
раздиращо слоевете на неравенството,
разбърквайки структурата му на фрагменти,
от чиито извори на основание
ще трябва да се пие отново.
И пак!
И пак!
До пресъхване,
болезнено…,
защото….
Върховете на мисълта
са обърнати игли,
забити с тъпото,
а тъпото преминава с болка
през кожата на живота.
…………………………………………………………………………………..
* * *
Тишината ми е щърбав циферблат
с цялата азбука по ръба,
без цифри, без стрелки,
премълчаните думи се ориентират сами.
Трополят и пукат като лумнали снежинки,
отразени по очите.
Следват облите повърхнини
на своя танц, на циркадния ритъм
на изговарянето на света навътре.
От едно събуждане до друго…
…………………………………………………………………………………………
Депривация от контрол
На сянка, на сянка
от лъчите на последната мисъл!
Миналото праща светлина
като блясък в очите на Асмодей,
а те са черни дупки-тунели
към кървави бунтовища,
изстъпления от самота.
На сухо, на чисто
от следите на последната мисъл!
Гласовете блуждаят в стените си,
плетат вътрешна другост, разкъсват се
и в пустините на студа
излагат голите нерви на усещанията,
психонавти на душите ни.
………………………………………………………………………….
Дифузия
Скелетите в гардеробите
натрупали са много тежък въздух,
задържащ новите им елементи
до дверите на тъмното пространство,
отпуснато им по закон от страховете.
Костите опорни и двигателни
подпрени са статично, обездвижени,
гризе ги червеят остеокластен,
енергията им складира във латентност
на пластове, разискрени от триене,
излъчващи във спектъра на Рьонтген.
Зад резето,
зад вкаменените от времето дъски
на гардеробните криле,
паралитични спрямо полета на отварянето,
там набъбва акреционно, трупа маса
костното тяло на свръхнова,
в чийто остатък чета тайните,
скрити от разума.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X