Вероника Цекова, „wintERDEpresсion” (de) (бг. зимна депресия / ПРЪСТ; ЗЕМЯ), ръкопис върху хартия, въглен, пръст, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019
***
аз съм в катакомбите на надеждата
в пълзящия кофраж на времето
тук дните са бели плъхове
носят чумата на копнежа
а ти си точно като далака –
ще мога и без теб, нали?
***
днес тялото ми не е твой роб,
но пак ти най-добре знаеш
че като парче от черен дроб
ще се връщам
за още
***
седя пред теб
влюбен бетон
пясък цимент и сълзи
нацепени спомени
разклатени дни
къде отиват всички сълзи
всяка плочка към теб боли
летя между мръсните прозорци
като побъркан куц гълъб
уж си по- цял от мен
а по-мъртъв
хвърлям се и се нарязвам
докато в изгърбена стрелка те чакам
докато себе си от теб изрязвам
а в кислорода без дъха ти се отравям
питам искаш ли да ходим боси
по пясък или по хлебарки
а ти изтупваш деня си износен
търсиш през мен запалки
казваш битовизмът страстта ти убива
къде видя битовизъм мое изгубено момче
да хвърлям кошчето с теб е красиво
целувай ме в мокра мизерия
докосвай ме с парфюм на мистър пропър
не искам нищо освен студена вечеря
и гласа ти – топъл
***
искам го в сутринта ми
ожънат в черни завивки
затиснал с устни скръбта ми
перфорирал всички усмивки
искам го и в нощта ми
незрял и усоен
на снопчета по врата ми
тъмнозелен, неспокоен
***
опиянено кръжах покрай теб
молец привлечен от свещ
не виждах нищо пред себе си
без филтъра на твоите зеници
ти – красота в нафталин
препарирана нежност
прилежно скътан ендорфин
мога да забравя за теб
за твоя вкус на рай и на хинин
… ако срещна някой по-жив
но като труп във мен лежиш
миришеш
трябва да те консервирам
но как
над капачката умирам
ако изобщо съм жена
откъсни плесенясалите ми зърна
и ги засей в пръстта
засей ме в пръстта
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X