Вероника Цекова, „ja • panisch” (de) (бг. японски / паникьосан; изпаднал в паника), калиграфия, мастило на хартия, 2019
Хлъзгав склон
Вуду кукли и слепи змии,
пълзящи с вятърна грация
по вените.
Отворена, пулсираща рана,
алена бездна
за земни копнежи.
Трескави брътвежи
в сърцето на джунглата.
Търсене.
Търсене на сляпо.
Търсене на противооторова.
Търсене на искрици
из дебрите
на тъмнината
на нашите
изтръгнати сърца.
Склона се пързаля,
животинската паст зее
в очакване да погълне
остатъците от онова
Което е останало
От нашите спомени.
Пот се стича под клепачите.
Живот на пресечени кадри.
Безумно очакване
лентата да се скъса.
И после пак търсене.
Произвол
Прекарах младостта си в произвол
В застояло, ронещо се градско блато
В което пирани те хапят по пищялите.
Израстнах сред неопалеолитни химери
И препикани градинки
Сред миризма на кебапчета
И ракия от която се ослепява
Израстнах без да израствам
Заобиколен от широко отворени усти
Научени да поглъщат всичко
И все никога да не им стига
Сива конспиративна какафония
Нецеленасочена като парче прогнил портокал
Търкалящ се в средата на океана
Не спира и няма и да спре
накрая ще ни изяде
и изсере
всичките
За пореден път.
Едно бързо на свободно
(засичам си 5 минути)
Кататонията на сезона
обгръща пилоните
на които се уповават
човешките същности.
Светулките, безплътни свещи
кретащи из дълбините
на сърцата ни
стават все по-бледи
все по-недохранени.
Охлювите се свиват в рапаните
океаните потъват в себе си
хората биха ме гледали вяло
ако въобще се срещах с хора.
Но аз съм в храма си.
Запалил съм огън
от старите свитъци,
на които до скоро
се бях прекланял.
Сега съм ням
и само сред четирите стени
които сам0 построих
мога да се опитам
да намеря себе си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X