Ваня Вълкова – Поглед през решетките, в чужд балкон

Един квартален без/цветен следобед

Розовата кожа
на белия английски булдог
се зачерви
Момичето премести розовата си ръка,
пазеща нейния мобилен свят

Четирима мъже и две жени в униформа
преминаха, досадно,
през моето време на затишие,
с паднали шлемове и свити щитове.

Сивотата на плочките почерня
от черните сенки от краката на черните птици
Гълъбите продължиха да кълват сивотата

Бялото куче, отегчено се премести и проследи движението на полицаите,
бавно преместващи предпазните щитове

Гълъбите разпределиха конфигурацията
на алеите, пред безкрайните стълби
на сивата кутията – МВР

Тишината на неопределеният час прииждаше, бавно
Пейките се запълваха – изпразваха, бавно
Сивобелият гълъб, методично кълвеше
времето за чакане

Три полицайки притеснено
се разминаха,
оставяйки дълбоки петна
по прахта на разтрошените плочки

Момичето с бялото куче,
отвори белите си крила
и излетя,
кучето се разпадна на 8 красиви бели птици,
с остри клюнове и червени очи
и излетя

Два изрязани силуета
се разклатиха на пейките
и изтекоха,
през широките жълти процепи
Жълтите пейки освежиха следобеда на тъгата
Множеството бавни полицай се подготвяха
за нелюбовни и любовни срещи
на жълтите павета.

16 септември, 2020
По време на протестите в София

Небето над градската фасада
(периодично изтичане на вода от градския аквариум)

Един човек стои и чака
В краката му прииждат
всички черни птици на града
Посяват семена
Очакването продължава
Промяната израства,
но коренищата ѝ пълни
с електронни червей,
не могат да задържат
всяка водна мисъл
Изтичането продължава

Един човек стои и чака
на перилото,
на модерния аквариум,
на последният балкон
От видимата част,
фасадата е стъклена преграда
срещу шума-живот
От вътрешната част,
защитаваща живота
филцова стена
Хладилника протича,
всички форми на живот
се трансформират
в границата черно-бяло

Един човек стои и чака,
без крила
Прозрачно наметало
разкрива и показва
разрязаното и съшито тяло
Човекът се обърна и видя
огромен самолет разсече
урбанистичния пейзаж – забравена
рисунка на стената

19-21 септември, София

Опит за излитане
(или отново качване и слизане по сивите квартални стъпала )

Отново се изкачвам-слизам и се качвам,
търся чернобялата квадратна котка.
Една детска количка, с пластмасова кукла, ме подмина.
Последните стъпала са пробити,
прорасли със синтетичните останки от играчки.

Котката я няма.
Дърветата ги няма.
Птиците са залепени в сянката на отсрещната модерна сграда.
Вертикалния тесен прозорец, върху бялата фасадата се отвори,
на множество стъкла-квадратни части време.

Времето между две изкачени стъпала
е равно на два сбора от капките на две по две разплискани вълни.
Морето в картината на стената е променило цветовете си
в червено, с повече отсенки на предупредителен оранж.

Една жена в една от губещите възрасти на свойто време
копае черната земя, пред блока, с оранжеви латексови ръце
и се люлее на въжената люлка, пред къщата с градината на село,
сега събърб в икономическата орбита на градската тъга.

Обръщам се на пейката с пораснали филизи с които съм обрасла.
По улицата преминават двама, без лица,
жената – мъж или мъжът-жена или жената – дракон
с фотонова коса и ме поглежда,
погледът и преминава и отрязва
потока – време в който телефона ми престана да работи.

Отново слизам и се качвам,
настроила съм всичките си чипове, с които ще летя.
Готова съм да стъпя вертикално,
на площадка за старт-стена на най-висока сграда в града.
В телефона са останали всички умъртвени образи и думи
Излитам.

20 август, 2020

Поглед през решетките, в чужд балкон
(или бавното слизане по сивите геометрично разграфени стълби)

Една тънка черна птица
смени своето пространство.
Дървото потрепера и вятъра отвори бялата синтетична завеса,
зад решетките влязох в друг синхронизиран свят.
С по-повече думи означаващи черно и бяло.

Чернобялата карирана котка,
през която виждах
сивобелите фасади на панела-многомерен дом,
продължи да ме наблюдава,
докато сменях всичките си био-механични части.

После започнах да слизам,
неустойчиво и бавно, по сивите стъпала.
Вятъра изстреля избелели квадратни листа
в поток ненулево неутрино и вечерта започна.

Сивотата на стълбите ми напомни
да си сменя чипа за цветно зрение.

19 август, 2020
(На 19 август Луи Дагер прави официално представяне на фотографския процес пред Френската академия на науките и изящни изкуства.)

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X