Ан Секстън – В чест на моята вагина

Боса

Да ме обичаш без обувките
означава да обичаш дългите ми кафяви бедра,
сладки любимци, толкова добри като лъжици;
и краката ми, онези две деца
пуснати да играят голи. Сложните възелчета,
пръстите на стъпалата ми. Вече необвързани.
И още нещо, виж ноктите и
всичките Десет етапа Сутра*, корен по корен.
Всички одухотворени и диви, това малко
прасенце отиде на пазар и това малко прасенце
остана. Дълги кафяви крака и дълги кафяви пръсти.
По-нататък, скъпи мой, жената
пази свойте тайни, малки къщи,
малки езици, които ти говорят.

Няма никой освен нас
в тази къща на сушата.
Морето носи камбана в пъпа си.
И аз съм твоя с боси крака за
цяла седмица. Погрижи ли се за салам?
Не. По-скоро нямаш скоч?
Не. Всъщност не пиеш.
Ти просто ме изпиваш. Чайките кълват риба,
плачешком като тригодишни.
Сърфът е наркотик, крещи,
Аз съм, Аз съм, Аз съм
цялата протяжна нощ. Боса
барабаня нагоре и надолу по гърба ти.
На сутринта тичам от врата до врата
в хижата, „хвани ме!”играя си с теб.
Сега ме хващаш за глезените.
Сега си проправяш път нагоре по бедрата
и идваш да прободеш гладния белег.

––-
* Десетте етапа Сутра (санскрит: Daśabhūmika Sūtra;), е ранна и влиятелна будиска писменост на Махаяна.
Буда описва десет етапа на развитие, през които трябва да премине бодхисатва, за да постигне пълно Просветление и Будателство, както и темата за природата на Буда и пробуждането на стремежа към Просветление.

Мистър… златна мина

Забележете как е номерирал сините ми вени
на гърдата. Освен това той има десет лу̀нички.
Сега се движи по-наляво. Движи се надясно.
Изгражда град, град от плът.
Той е индустриалец. Гладувал в сутерени,
и, дами и господа, разкъсван от желязото,
кръвта, метала и триумфа,
от смъртта на майка си. Но той сега започва отначало.
Сега той ме гради. Погълнат от града.
С великолепието на дървото той ме пресъздаде.
С чудото на сивия бетон ме оформѝ.
Изгражда град, град от плът.
Той е индустриалец.
Шестстотин знака улични ми даде.
Докато аз танцувах, построи музей.
Издигна десет билдинга, докато мърдах във леглото.
Когато тръгнах, построи ми надлез.
Цветя му дадох – той построи летище.
За светофарите раздаваше червени и зелени
захарни близалки. И все пак във сърцето си аз бързам бавно.

Домашният тиранин

Тази нощ ще има кал върху килима
и във соса – кръв.
Ето го домашният тиранин пак излиза
ето го излиза тоз мъчител
на жени.

Пръст яде, куршуми пие в чаша.
Крачи все напред-назад,
от прозореца аз гледам
как червени късчета той дъвче от сърцето ми.
Святкат днес очите като све́щи в празничната торта
той от камък хляб пече.
А до вчера ходеше
като човек нормален.
Беше честен и консервативен,
някак си уклончив, някак си нечист.
Построи ми град,
опъна тента, за да мога да поспя,
а пък днес ковчег кове той
за мадоната и младенеца,
две жени във детски дрешки
ще излапа като ха́мбургер.
Със език като бръснач ще ни целува,
тримата ще оцветим звездите в черно
в памет на свекървата –
тя с пирони го държеше
прикован към плодното дърво.

Тази вечер всичките червени вълци вият в страх,
майката и дъщерята във прегръдка впити
чакат той да се завърне
и да бъдат двечките убити.

Балансът на колелото

Аз, която ръкоплясках от небето,
чаках твоята любов като Февруарски сън,
виждах птиците да се чифтосват, да се размножават
на едно дърво в преплетените клони, като люлка за спасение
във обятията на Април, идващи от юг, за да притиснат
колене́те бавни на земята, като винтчета към колело.
Виждах как изграждат въздуха с движение, с малката подемна сила на крилата.

Аз, която ръкопляскам от небето
и разбирам любовта, като си припомням Августовските пожари, виждам птиците прелитащи край мрачното замръзнало бедро на Есента, празното гнездо, размахването на крила
във по̀лета на юг, и свиването им до точици в небето
като белезите по рождение върху прекрасна буза.
Виждам как изчезват птиците във въздуха, загиват заради това, което търсят цял живот във висините.

Менструация на четиридесет

Мислех си за син.
Утробата не е часовник
нито звънец,
но в единайсетия месец от живота
чувствам Ноември
в тялото си, както и в календара.
След два дни е рожденият ми ден
и както винаги, земята се тресе с жертвата си.
Този път търся смъртта,
нощта, към която се навеждам,
нощта, която желая.
Добре тогава –
говорѝ за това!
Беше в утробата ми.

Мислех си за син …
Ти! Никога нероден,
никога незасят, никога непокълнал или захванат
от гениталиите ми, нещо от което се страхувах,
стебло и дъх на па̀ленце.
Ще ти дам ли очите си, ще вземеш ли неговите?
Ще бъдеш ли Давид или Сюзън?
(Тези две имена избрах.)
Можеш ли да бъдеш мъж като твоите бащи –
с мускулестите крака, създадени от Микеланджело,
с ръце на селянин от Югославия, Славянин и решителен,
оцелелият, изпълнен от живот
и възможно ли е всичко
да поглдне с очите на Сюзън?

Всичко това без теб –
два дни лежа в кръв.
Ще умра без кръщенѐ,
за третата дъщеря не се притесняват.
Ще умра на именния си ден.
Какво му е на деня?
Това е само слънчев ангел.
Жена,
тъче мрежата си над теб –
тънка и заплетена като отрова.
Скорпион,
лош паяк—
умира!

Моята смърт ще пререже китките,
с две имена на висящия край,
а кръвта като корсаж
ще разцъфти,
едното отляво другото отдясно—
в топла стая,
мястото на кръвта.
Оставѐте вратата отворена
да се полюшва на пантите си!

Два дни от смъртта ти
и два дни до моята.

Любов! Тази кървава болест –
година след година, Давид, правиш ме дива!
Давид! Сюзън! Давид! Давид!
Пълни и разрошени, съскащи в нощта,
никога не остаряват,
чакам ви винаги на верандата …
година след година,
моето морковче, моята зелка,
щях да те имам преди всички жени,
крещя имената ви,
наричам те мой.

Описание на сбогуване

Имам пакет с писма,
Имам пакет със спомени.
Можех да изрежа очите на двамата.
Можех да ги залепя с лепенки.
Можех да ги изпера в пералнята
и може би част от болката ще изплува като мръсотия?
Може би с тяхното обезвреждане щях да уредя загубата.
Освен това – каква сделка – няма скъпи телефонни разговори.
Без продължителни пътувания със самолети в мъглата.
Никакъв маниакален смях или благословия от странен жрец.
Този свещеник вероятно все още плува върху възглавница от мъгла.
Благословѝ ни. Благословѝ ни.

Трябва ли да ви благословя
докато седя тук с тромавата си душа?
Времето за агитация приключи.
Седя тук на върха на истината.
Никой не ме мрази, освен тънката риба на паметта
която се плъзга в моя мозък и извън него.
Никой, когото мразя, освен острото усещане на нощницата
чувствам тялото си като светлина, която е угаснала.
Припомням си измислената ни целувка, с езици като стихотворения,
среща, връщане, покана, трескаво желание.
Смях, карти, касети, докосване, пеене по пътя –
всичко да бъде счупено и положено в тесен сандък.
Скучните мъртви ме затискат и има само
черно в черно, което стърчи от сандъка.
Трябва да го освободя и след това да настроя сърцето, краката,
на двама, които бяха едно върху дървения стълб
и да се запаля, както веднъж се запалих, и да го оставям да се гърчи
в пламък, достигащ до небето
което го прави опасно червено.

Любовно писмо, написано в горяща сграда

Аз съм в щайга, нашата щайга, а тя беше
пълна с бели ризи и зелени салати,
ледената кутия почукваща от нашите приятни чукания,
и аз носех филмите в очите си,
и ти носеше яйца в тунела си,
и си играехме на чаршафи, чаршафи, чаршафи
по цял ден, дори във ваната като лунатици.
Но днес подпалих леглото ни
и димът сега изпълва стаята,
става достатъчно горещо, за да стопи стените
и ледената кутия, и лепилото, и белия зъб.

Сложих маска, за да напиша последните думи,
и те са само за теб, ще ги поставя
в ледената кутия, пазена за водка и домати,
и може би тя ще продължи да ги пази.
Кучето ни няма. Петната му ще окапят.
Старите букви ще се стопят като черна пчела.
Вечерните рокли вече се разгарят
като хартия, жълтото, червеното, лилавото.
Леглото – добре, чаршафите стават златни –
твърдо, твърдо злато и матрака
се целува в камък.

Що се отнася до мен, най-скъпи Foxxy,
моите стихотворения за теб
могат или не могат да достигнат ледената ни кутия
и нейната обнадеждаваща вечност,
защо, това не е ли достатъчно?
Единствената , на която ти даде име,
името ми направо в P.R.?
Ако пръстите на краката ми не поддаваха
бих разказала цялата история –
не само епистоларната,
но историята от игла до конец
история за любопитни клепачи
история с кисело уиски върху циците ми
и да изтласкам нашата любов там, където й е мястото.

Въпреки моите азбестови ръкавици,
кашлицата ме изпълва с черен и червен прах прониква през моите
вени,
нашата малка щайга е толкова публична
и без да го разбираш, означава, че това е солов акт,
кремация на любовта,
но вместо това сякаш се спускам на улицата
на онзи руснак,
пламъците издават звука на
бич, който пребива коня,
камшикът обожава човешкия си триумф
докато мухите чакат, удар след удар,
направо от United Fruit, Inc.

В чест на моята вагина

Всичко вътре в мене пее като птица.
Пляска с цели криле.
Искаха да те изрежат
но не би.
Казаха, че си напълно празна
но не си.
Казаха, че ти си болна, ще умреш,
грешаха.
Пееш като ученичка.
И не си разкъсана.

Сладко бреме,
прославящо жената в мене,
съществото и насладата му вечна.
Пея за теб. Осмелих се да живея.
Здравей, дух. Здравей, чаша.
Заключете и покрийте! Покрийте съдържанието!
Здравей, почва, полета.
Добре дошли, корени.

Всяка клетка живее.
Има живот, достатъчен да задоволи нация.
Достатъчно е населението да притежава тези атрибути.
Всеки човек, всяка държава би казала:
„Добре е тази година да засаждаме отново
и да мислим за реколтата напред”.
Много жени пеят в хор за това:
една във фабриката за обувки ругаейки машината
една в аквариума отглеждайки тюлен,
една скучаейки върти волана на семейния си Форд,
една събирайки автомобилни пътни такси,
една завързвайки въжето на телето в Аризона,
една разкрачена над виолончелото в Русия,
една докато мести тенджерите върху печката в Египет,
една рисувайки стените в спалнята си в лунен цвят,
една умирайки си спомня за закуската,
една докато се разтяга на постелката в Тайланд,
една докато бърше дупето на бебето,
една се взира през прозореца на влака
в средата на Уайоминг, о, да
навсякъде, те са навсякъде, и всичките
изглежда пеят, макар че някои едва ли могат
да изпеят нота „до”.

Сладко бреме,
прославящо жената
дай ми да нося десет-футов шал,
дай ми да ръкопляскам на деветнайсетгодишните,
дай ми да нося купи за жертвоприношение
(ако така ми е писано).
Позволи ми да изучавам сърдечно-съдовата тъкан,
да изследвам ъгловото разстояние на метеорите,
дай ми да всмуквам стъблата на цветята
(ако това ми е съдбата).
Позволете ми да заемам определени племенни пози
(ако ми е писано).
От това нещо тялото се нуждае,
и аз пея за нея,
както за вечерята,
както за целуването,
и за вярното
„да”.

Превод от английски Илеана Стоянова

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X