Хубен Черкелов, 2 Франка, Бриджит Бардо, 2018
ИВАН МЕТОДИЕВ
Вълче
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.
Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!
Не е нужно да бъдем патетични или да драматизираме – настана вълче време. Темата за детето и отношенията с майката… Не, това звучи твърде ученическо. Иван Методиев копае, раздира, кърти и къса като боксьор в тежка категория, чийто спаринг партньор не е читателят, а самият живот. Вълчето не е малкото на вълчицата – то е бъдещ вълк, може би водач на глутница, страшен, ужасяващ в своята непорасналост, която никога няма да се случи. Един вид Едипов комплекс, в който момчето/вълчето иска да се влезе отново там, откъдето е излязло, да стане част от майчината матрица. Вълчицата, която спасява вълчето от страшния глад като го изяжда – иска ми се този образ да си го залепим на стената пред нас, да го татуираме в зеницата си, да го преглъщаме с чая и кафето сутрин, докато мислим за майките и децата си. Човек за човека може и да е вълк, но вълчицата за вълчето е човек. Още по-страшно – вълчицата за вълчето е майка. Тя е на пословичната първа линия. И пролива кръв. Това е война, не си и помисляй друго, война е. Война, в която тя е палач и жертва, мляко и кръв. Друго стихотворение на Иван Методиев звучи така:
Мълчи!
Не казвай на врабеца, че лети!
Ще падне!
А ако вълчето разбере, че е вълче? Homo homini lupus est. Къде завършва вълчата природа и започва човешката? (И обратно, разбира се.) Човекът и вълкът често са едно и също. Важно е какво вижда окото на наблюдателя. А пред огледалото наблюдателите и наблюдаваните са едно и също същество.
Нинко Кирилов
Водещ рубриката Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X