Яна Радилова – Присъда

Хубен Черкелов, 1 Долар, Пристигането на Пилигримите, 2015

 

 

Дете на прехода

Копирам от предходното хилядолетие
играта на „Не се сърди, човече“;
хвърчилото, пуловера си плетен,
препечените сутрешни гевречета;
дъската, с тебеширен прах обсипана;
учебниците, тънещи в забвение;
загрижения майчин зов: „Не пипай“;
най-първото си писмено творение;
последната задача на века,
поредната младежка несполука…
и босите си стъпки край реката
преди балонът рязко да се спука…

Пропуснах да копирам само точката
на границата между две хилядолетия.
И ето ме – непреходно отроче
на прехода.
Без никакви тирета.

И ето, аз съм вечно тичащ пясък –
страхувам се часовника да пълня.
Живея днес за вчерашния блясък,
за всичките копнежи неизпълнени,
за ерата, в която не намерих
причината финала да напиша.

Светът за мен е твърде безразмерен.
И преходът във мене още диша…

 

Кораб без платна

Вали. Мирише ми на сол…
Дъждът на буря се преструва.
Представям си, че съм Асол:
за кораба на Грин бленувам.

Една, две, три…
Вълни броих.
А другите ще нарисувам.
Брегът далече е, нали?
Не виждам сушата, щом плувам.

А гларусът крещи в несвяст:
„Бъди борец, а не слугиня!
В дълбокото е твоят шанс,
а другото е …само тиня.“

И ето – аз не спя. Греба…
(макар да нямам вече лодка).
Ще кажат другите: „Съдба!“
Но аз избрах си тази клопка.

Сама реших да сътворя
от локвата – море без дъно.
Сама рисувам този бряг,
копнеещ злобно да ме спъне.

Но ето – кораб без платна
зове ме. Вече ще отплавам.
Борбата с бурното море
за друг път мисля да оставя.

 

Морето между Вчера, Днес и Утре

МОРЕТО ВЧЕРА беше търсещо дете,
подскачащо по хлъзгавия пясък
с натъртени, охлузени нозе,
в очакване на приливния тласък.
Надбягвайки се страстно с ветровете,
то гонеше съдбата – да го сгрее,
но ледени са нощем бреговете,
а призрачните камъни немеят.

МОРЕТО ДНЕС изгубена девица е –
разгърдена, безсрамна, неприлична,
флиртуваща с отлитащите птици,
отлъчена от другите момичета.
Тя тича без посока и без цел,
без мисъл за прииждащото утре.
Не помни вчера кой я е проклел
в изгнание самотна да се лута.

МОРЕТО УТРЕ ще е хрисима старица,
притихнала, безбурна и безмълвна.
Ще гали със солените къдрици
и сушата, и сочните й кълнове.
Ще бъде само шепа стъкълца –
отломки от строшените копнежи.
Но други, по-обичани деца,
ще я превърнат в своето убежище.

 

Поетите на времето

Сред отломки от празна епоха изгрях преждевременно,
но намерих събратя, с които съвместно да кретаме.
Безпосочно се реем във времето и носим си бремето –
във война и в примирие все ни наричат „Поети“.

Съчиняваме стихове с пъстра палитра от теми:
и крале сме били, и безвластни, потъпкани роби.
Знаем как да обичаме, въпреки лошото време.
Знаем как и да мразим, когато затворят ни в скоби.

Океанът от злато и власт за душите ни плитък е.
На барут не миришем. И вражески огън не палим.
Не че свърши войната… Но след хиляди глупави битки
оръжейният цирк ни се струва безсмислен и странен.

Ще призная: не сме безпогрешни или съвършени.
Идеален е само часовникът в своята стриктност.
Ала ние сме вечни – напук на линейното време! –
след поредната смърт ще възкръснем чрез своите стихове…

 

Зародиш на живот

Ще вкопчиш ли мен – волен и безгрижен
зародиш на живот преди разсъмване –
в дланта на спомен, който си отива,
в затвора на „преди“, където тъмно е?

Ще вместиш ли мен – тяло без контури
и дух без очертания и форми –
в клишето на притихналата буря,
в оковите на властващите норми?

Дали ще сложиш мен – бездънна сфера –
в стеснения ковчег на правилата?
Светът ми не е лесен за измерване –
широк е за дребнавите квадрати!

 

Присъда

Небето е разпънато на кръст.
Площадът, вече празен и безлюден,
смущаващо размахва своя пръст
над ерата, потънала в заблуда.

А улицата крие смъртен грях:
целувка между влюбени без маски.
Треперят всички куполи – от страх,
че ще приемат жеста им за ласка.

Градът лежи – без намек за протест.
Животът спи – без воля да се буди.
Над нас вали – но този дъжд е тест
дали ще можем пак да се възбудим:

от мократа прегръдка на деня,
от мириса на пролетното чудо,
от капките по крехката стена
на детството с присъщата му лудост…

Но нека спим.
Виновникът над нас –
небето – вече има си присъда.
Площадът – най-прецизният компас
за времето – отдавна е отсъдил:

Тълпите само пречат на света
със своето суетно многолюдие.
Сънят е власт.
И всяка тишина
на робската соната е прелюдия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Ако баща ми беше тук

Хубен Черкелов, 5 Долара, Мемориалът на Абрахъм Линкълн, 2014

 

 

В къщата на ужасите
се оцелява само
с хубави спомени
Само с хубави спомени
мога да се завърна там
без да ме е страх и да
поразчистя малко
И ти да ме посрещнеш
заровил нос в куп
избелели снимки.

 

Планини от дрехи, кънки, маратонки,
тротонетка, таблет, даже легло с матрак
Тетрадки и моливи, защото обичаш да рисуваш
И инхалатор
Още си в отделението със сенки под очите
Разстроихме баба ти. По телефона говори
с големи паузи, благодари
Аз в ролята си на благодетелка
Има и други майки – искат да помагат –
емоционално нестабилни
Или по-скоро точно обратното –
реват без да се притесняват
Къде да изпратим торбите?
Ще трябва фургон, гараж някъде
Да ги складираме. Дете,
бясна съм,
Защото не искам повече да рева
И да ми е жал.

 

Скъпо поколение Алфа
вие ще трябва да копаете по-дълбоко
Статус вече е изтъркано
непотребно понятие
Ще трябва добре да се омажете
за живота който ви е отреден
Ще трябва упорито да ровите в бунището
където погребахме Идола жив
и когато го намерите
изтрийте го завинаги от твърдия диск.

 

Африка изглежда толкова близо
Зелените хълмове на Танжер
Всеки ден ги съзерцавах
От моята наблюдателница
Толкова близо сигурно
И на тях им се стрували
Бреговете на Испания
Жадуваната цивилизация
Земята на техните надежди
Затова се хвърлиха
В обятията на тъмните води
Толкова близо изглеждаше
Можеха да преплуват разстоянието
Мъже, които ще търгуват с хашиш
Младежи, които ще работят в парниците
Майка, която ще промени съдбата
На плода в утробата си
Деца, които ще разказват
Деца, които никога няма да пораснат
Обръща ги ледената вълна
През нощта брeгът трепти и свети
С хиляди електрически светлинки
Цивилизацията изглежда вълшебна
И толкова близо, изглежда
че си струва да опиташ
Само дано някой ти подаде ръка
Всеки ден съм на моята наблюдателница
Техно зомби
Вдигам кървясали очи
от малкия излъчващ
студена светлина екран
Не съм сигурна в първия миг
какво си казал пауза
Трябва ми пауза
да се върна в реалността
За радост думите проникват
бързо в съзнанието ми и
успявам да ти отговоря
почти веднага
Замаяна отивам до кухнята
Да си налея още кафе
Прегръщам мимоходом малката
Тя се отдръпва леко
Развалих ѝ видеозаписа
Всяка дума излиза трудно
Разкъсана е връзката с мисълта
Но още по-натоварена е
със смисъл ако не вложим
смисъл в малкото думи
които си разменяме сме обречени
Връщам се към екрана
Само да проверя
Каза ли някой нещо
Пауза
Пауза
Пауза

 

Морето е златно
сребърно
седефено
изумрудено
тюркоазно
а може и да е напълно черно
Морето пее
говори
крещи
трещи
Морето люлее
прегръща
поваля
смазва
поглъща
Морето е с необитаемо дъно
Мъртвите изплуват винаги
на повърхността
и само на плажа поляга
делфинът преситен
с пластмаса.

 

В работническото гето
не те казват чужденка
ако седнеш на пейката
да пиеш бира
с безработните строители
Не си чужденка
ако си купиш месо
от Халал-а на Ахмед
който ще те нарече сестра
Не си чужденка
ако танцуваш бачата
у съседите на Коледа
Не си чужденка
ако децата ти
продават джунджурийки
на площада
с румънските циганчета
Само ще те погледнат открито
Усмихнати до уши
и ще се провикнат:
Далече си от дома, скъпа.

 

Живяла съм в панелка там
напрегнато и тъжно
се разделих с детството
Студа през зимата се помни дълго
Панелката е символ
На несвободата и
на нечовешкото съществуване
Човека премазан от бетона
Праволинейно мислене
И кънтяща мисъл в кутийка
Безкрайно висене на балкона
В опити за контакт
Умопомрачаващо гледане надолу
С идеята за полет
Остъкление
Котка с потрошен гръбнак
Тръби на несъществуващо парно
С последна надежда слагах
Трохи на врабчетата
И спусках с конец
Рисунка за съседите

 

Ако баща ми беше тук
Щеше да смаже враговете ми
Ако баща ми беше тук
Щях да съм отличничка в гимназията,
За да се гордее с мен
Ако баща ми беше тук
Щях да спазвам вечерния час
Когато го изписаха от лудницата
Бях вече пораснала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Безпосочни облаци

Хубен Черкелов, 5 Долара, Навлизането на Електричеството, 2018

 

 

Десерт

Мислите ни – захаросан тороид,
обкръжават истини,
отдавна изхвърлили себе си
в подкорието на съзнанието.
Тороидът ни – с пълнеж аскеза,
бълбука смирено, отдава,
утаява карамелени ледове –
тънки, прозирни, сияйни.
Срещите – чисто съвършенство,
високи ореоли, ненахапани понички,
заоблени граници…

 

Нулева антропоноза*

В гънките тъмна празнота,
където тялото ти се отрича от докосване,
където повърхнините те заобикалят
в един вечен завой на плътта,
срещащ всички липси.
Там не се докосваме,
за да не заченем времето
и всичките му гниещи тълпи,
и всичките му мъждукащи духове.

*Антропоноза – инфекция, чийто източник е само човекът.

 

Протяжната котка

Фино надробен къщен прах –
златни светулки в лъча на слънцето,
блуждаят лениво в мислите
на онзи вечен следобед на зрънцето,
във вакуума на решенията ни – чистите,
които не взима протяжната котка – никога.
Тих ешарпен нюанс на кафе,
наченато в другата стая, отпито,
просмукало си атомите и молекулите
в капсулата на животите, сбити
в потенцията на разгънато движение
на мустачен косъм от струните,
опънати в сънна песен на сближение.
Безжалостна нежност на птица,
която чурулика в пищността на пролетта,
разпуква клепачите, чезне зеница
в зелените ириси на безброй листа
и спомнят сън-атавизъм
за летене и плуване, и игра на защита
в тъмните кашони на протяжната котка в деня.

 

Митологично

Ще се избълват всичките змии,
ще пропълзят по вертикалите на Аз-а,
със себе си ще вдигнат сол и пръст
и старите им кожи ще пролазят.
Пак ще се слеят всички светове
и миналото ще живеем наобратно,
пророците ще бъдат младенци
и ще провиждат нови старости невнятни.
Поред ще влизаме във сухите одежди,
обхождащи протърканите тъкани,
екран ще са предишните надежди
и в днешните животи ще прозираме.
Ветрове с безброй въздишки,
шумящи из въздушните ни фонове,
ще пеят все беззвучно, носталгични,
вапоризиращи и кондензиращи сълзи и стонове.
Алхимия ще сее смърт и възкресения
и с тайни ще обгръща своя замък,
строен от вечномлади, вездесъщи,
зидари, чоплещи от Философски камък
изобилие от земна твърд с незнайни мощи.
От там ще плъзнат всичките змии –
кундалини, Йормунганд, пък и Апофис,
Асклепий ще ги прави по-добри,
Кетцалкоатъл ще ги вдигне в небесата,
уроборосът ще ги върти
и хипнотично ще флиртува в сетивата.
На тези нишки медиаторни и ярки
ще вържем хлъзгавото настояще
към спомените-съблекла
и тъй ще крачим по света…

 

***

Безпосочни облаци
по върховете на комините.
Ако завършеците имаха интонационен пик,
апокалиптично щеше да е
безфабричното небе, бездимното,
прободено фатално в своя лик.
По тъмните гърла се стича влага,
преглъщането спряло е в ръжда,
останки от ръце разчепкват вяло
разпадащи се дрехи без тела.
А в локвите предходни, от тогава,
оглежда се по тихото усое,
пуфти със устремна забрава
мериносовото стадо на застоя.
И слънцето – безстрастното светило,
с обектите играе си на съд,
присъдата – неконсумируемо красиво…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Гергана Валериева – Нощ

Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019

 

 

Късче мир

Една от многото звездочели нощи
се залюля на люлка от тишина.
Пролетта се кичеше с най-белите си бисери,
с най-бляскавото си злато,
с най-едрите си изумруди.

Онзи блажен миг
на прага на небесните царства на съня
е като късче мир,
забравено от войната.

Сънувам едно сребърно огледало,
набраздено от вятъра,
а в дъното му се къпе един май
от моето минало.
Течното злато на дъха му
се плиска, когато се смее
в някаква далечна звездочела нощ
(една от малкото),
когато сънищата бяха цербери,
а утрото – песента на Орфей.

Сънувам оная точка на несъзримото,
където се преплитат минало и бъдеще.
На дъното на моето огледало
се е утаило щастието
и плаче една върба
от радост.

 

Южна нощ

Вечните кандила на звездите
трептят по черната коприна на небето
като капки течно злато.
Светът лениво мърка
през призрака на една котка.
Не съществува нищо,
освен тая знойна южна тъмнина
и бялата ти кожа, която да ме води
през мъглата на сънищата.

Пясъчните пътеки на всекидневността
се превръщат в белокаменни пътища,
които водят нагоре,
към портите на някакъв далечен август,
сияещ в злато и синевина
като летен ден.

Море, като отрязано с ножици,
разделено на парцели,
изпразнено от магии.
Отвъд границата е дълбокото.

 

Огнените урагани

Огнените урагани
на една странна пролет
пеят в черешовата топлина
на една майска нощ.
Танцуват с полуделите звезди
някъде в небесните светове,
повити в копринения шал
на мрака.

Огнените урагани
на една странна пролет
приспиват малкия лилав еднорог
на моята вяра
и го отнасят в неговото сънищно царство,
където ще сънува
пророческите дъждове
на едно щастливо лято.

 

Нощ

В сумрака на безсънието
се нижат златните камили
от безкрайния керван на звездите.
Цветята свирят по струните на дъжда
и не съществуват за нищо друго,
освен за себе си.

Синевата на небето ще разцъфне утре,
изтъкана от сънищата на безсънните.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – Ръбът на чашата загледан е във гърлото ми

Хубен Черкелов, 5 Лева (Иван Милев), 2016

 

 

От страх

Забравих как се говори
В гърлото ми складирам тежки ръждясали вериги
Като да си постоянно душен
Усещам вкус на метал
Малка гнойна рана вътре в устата ми

Забравих как се диша
В дробовете ми складирам вода
Като да си постоянно на дъното
Усещам вкус на солено
Малка гнойна рана между гърдите ми

Забравих че съм жена
Че имам уста и гърди
Като да си постоянно нежелан
Усещам вкус на кръв
Малка гнойна рана между бедрата ми

 

Обичам да ме режат

Обичам да ме режат
Да си тръгват без обяснения
Да ме тъпчат с гумените си подметки
Да си гасят цигарите във коленете ми
Да ме скубят да ме плюят
Да не казват чао
Преди да се качат във автобуса
Веднъж един ми каза че отдавна сме приключили а аз не съм разбрала
Обичам да се връщам
Назад към тоя спомен
Остана ей такъв белег
Но няма да кажа къде го крия
Още се уча как да ходя без ръце в джобовете.

 

***

Не забравяйте за помакините
Закърмени с мляко от майките си
Чиито майки пък са ги носили в платно на гръб
Докато са били със сърпове мотики брадви в ръце
От деветгодишни научени да яздят мулета да познават кога тютюна е узрял да палят огън да месят тесто
С коси до кръста, с яки крака и с дребни гърди
Родени в села, дето вече ги няма.
Номадки по принуда.
Когато се трудят носят шарени ризи.
Когато е празник се кичат със злато
Както майките им са ги научили
Пази вярата пази името пази рода пази достойнството
пази дома пази кръвта пази тялото…
Повтарят мантрата на прабабите си.
Пазят я като съкровище.
Не забравяйте за помакините.
Ако не можете да ги познаете
Погледнете пръстите
Със златните пръстени

 

***

Докато хората са по площадите
Ние поим пръстта с потта си
За да не умрем от глад.
Това е нашата позиция
Това е нашата принуда
Това е нашето единствено спасение.
Ръцете ни са черни от катран
Лицата ни – червени като печен хляб
И ние сме до вас
И тайно свили сме ръцете си в юмрук
Но житото е зряло
Слънчогледите навели са глава
Затваряме очи и зъби стискаме
И жилите ни са опънати до край
Защото трябва да работим
Простете ни
Това е данът ни
Да омесим
И да изорем
Защото и без хляб не се живее

 

Ръбът на чашата загледан е във гърлото ми
Краката ми провесени са през прозореца
Направо ми е писнало от жегата
И от отровния ни въздух
Задушаваш ме с присъствието си
Махни си мислите от стаята
Махни си дланите от раменете ми
Махни си дрехите, разкарай се и ти
Вземи си скапаните плочи
И миризливото шише със джин
Отиди във някой парк
Поискай огънче от непозната
Поцелувайте се малко
Престори се че не ме познаваш
Поеми си въздух
Остави и аз да си поема.
Ще ти звънна след около час
Ще ти поискам още вино
Ела с бутилка във хартиена торба
Върни си плочите и празното шише от джин
Хвърли си дрехите на пода
Сложи си дланите на раменете ми
И ми кажи наздраве
Когато съм пияна те харесвам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Стихотворения за една привилегирована колежка която за разлика от останалите е на трудов договор

Хубен Черкелов, 2 Долара от Нова Зеландия, Дарт Вейдър, 2017

 

 

Стихотворения за една привилегирована колежка която за разлика от останалите е на трудов договор

На всички работници подкрепящи капиталистическия произвол

I

Надменно пристигаш на работното си местó
Ти нали си на трудов и може да наричаш
Така мястото където служиш
Да го наричаш или да го наречеш? Свършен или несвършен вид
На глагола?
Кажи ми моля те професорке моя
Кажи ми моля те кой вид на глагола да използвам
Нали съм глупаво момче

II

Надменно напускаш работното си местó един час
По-рано нали не обядваш нали не ядеш
Работлива си работохоличка си все заета все
Отдаваща се на другите все неотлагаща задачите си те винаги
Са най-важното без значение дали останалите имаме или не
Работа да вършим

III

Марко знаеш ли какво означава надменен? Хиляди
Синоними мога да ти дам нали съм всезнаеща но
По-добре да ти кажа испанската дума нали си
Глупаво момче

IV

Надменно вдигаш телефона Надменно отговаряш на въпросите ми
Надменно ме придружаваш до миграция Надменно ми напомняш
Че нямам трудово правооотношение Надменно ми съобщаваш че
Ще ми повишат хонорара Надменно ме информираш че възнаграждението ми е прекалено
Високо за бг стандарт макар твоята испанска заплата на обуржоазен държавен чиновник
Да е три пъти по-голяма от моята
Все надута все надменна все високомерена все парадирираща с онази
Кисела физиономия и тази чорлава коса на
Незадоволена но наскоро ебана
Кучка

V

Надменно ме викаш да се кача в твоя кабинет с касичката
Надменно ме каниш да вляза в него Добродетелно влизам
И сядам срещу теб Ти не ме поглеждаш в лице
Нали си заета все заета все ангажирана с работа
Надменно ми разваляш касичката Надменно преброяваш банкнотите
Надменно ме молиш да ги преброя и аз
Надменно затваряш касичката Надменно ме молиш да напусна
Кабинета Ти Надменно задраскваш в тефтерчетото току-що
Свършената работа Добродетелно излизам от кабинета Ти

VI

Надменно ми обясняваш че въпреки ясното трудово правооотношение и
Въпреки осем часовия работен ден
Аз нямам право на трудов а на граждански договор
Нали не са обявили обществен конКУРс за работа
Нали ти си по-добра най-добра за това ти си на трудов
За това ти имаш право на щатна заплата
А пък останалите не

VII

Винаги само ти решаваш кога започва и кога приключва разговорът
Нали ти си на по-висока позиция Нали си на трудов
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си на трудов си
Ти

Заслужила си си го нали си по-добра най-добра

VIII

Ти имаш собствена тоалетна на етажа
Тоалетна където само влизаш ти и
Чистачката от малцинствата Онази същата дето веднъж те помоли
Да и направиш ксерокопие на личната карта и ти любезно й съобщи
Че на същата улица има копирен център където може да й направят тази услуга
За пет стотинки обаче после се замисляш и си викаш айде да й направя услугата
На жената тя нали е добричка макар че е циганка Ето ти ксерокопието
За нищо

IX

Ти имаш собствена тоалетна на етажа
Заключена тоалетна където само влизаш Tи Няма значение
Че остава само една тоалетна да използват всички останали на етажа
Няма значение важното е че госпожица като теб може да сложи
Гъза си и рошавата си путка върху тоалетна чиния която
Оная мърлява циганка чисти само и изключително за Теб
Ти нали пикаеш парфюм

X

Чудничка работа свършихме!

 

Отворено писмо от Атанаска Тушева до една незадоволена лелка

Аре фащай пътя за магистралата
Че само за там ставаш…

Атанаска Тушева
От Павликени

Знаеш ли какво означава ЕТТ?
Това е испанското съкращение за
Empresa de Trabajo Temporal
На български се нарича
Агенция за временна заетост
Тази агенция е посредник С тях ще подписваш гражданския договор
Така ние като институция избягваме каквато и да е отговорност
Спрямо теб като работник Нали не си работник Работник не си ти
Макар да седиш осем часа на ден на това място и да имаш уж служебен компютър
Така нема да можеш да ни съдиш нали работиш в бг за неква умрела фирма
И на договора ти дори пише че си рецепционист макар да вършиш същата работа на
Auxiliar administrativo като останалите
Тези другите дето се водят на испански трудов договор

Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаша
Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаша
Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаша
Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаша
Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаша
Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаща Испания им плаша

Ама чакай бе момче аз не съм auxiliar administrativo аз съм oficial administrativo
Това е по-висока позиция някак по-официално е по-official ако знаеш английски
Аз съм голяма работа Мен Испания ми плаща

Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща
Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща
Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща
Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща
Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща
Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща Испания ми плаща

Aз понеже съм минала concurso de oposición дори ходих на некви изпити и явно добре
Съм се представила щом са ме взели мене а не тебе
Някак ги минáх после отидох на интервю и ме взеха докато Ти бедно момче на никакво
Интервю не си ходил за тва немаш право на щатна заплата нито на постоянен договор
Заради това Ти бедно момче не се водиш auxiliar administrativo
Заради това Ти не си от тази привилегирована класа
Дето сме ние щатните служители на испански договор
Ние сме los de plantilla
Знаеш какво означава това нали?

Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla
Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla
Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla
Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla
Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla
Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla Ние сме de plantilla

De plantilla сме ние… А ти, бедно момче, никой не си!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Юрий Лучев – Виж как глухарчето тръби

Хубен Черкелов, 50 франка, Малкият принц, 2019

 

 

Виж как глухарчето тръби в настъпващото утро
преди да се взриви и боядиса устните ти в жълто
като на млад герой

Виж побега на хиляди треви към дневната им грижа непременно да участват
в което ту се ражда ту загива под крилете
на височинна птица устремена
към свойта гибел Сагарматха

Виж само как се губи в синевата и отново се завръща
по следата да не те изпусне
море или небе в които си играе с участта си
ала и тя не знае точно как летежа свършва
в печален размисъл на някой клон
как всеки порив свършва на въже под някой клон
и как те гледа неотклонно
по курса на вървежа

а ти а ти…
а теб а теб…
и теб и теб…
зад теб пред теб…

приседнал в някакъв клозет
във някаква си тишина сред пустошта
най-сигурното място откъм птици
горчиви сълзи рониш
връз вестници от минали години

Виж гроздовете как слънчево ти се присмиват и предричат
как няма да те има в зимното слънцестоене

как хоризонтът се затяга около врата ти
отнема ти дъха
и бързо съчиняваш тези три последни думи:

поне да беше спрял докато мине влака
поне да бе затворил ония прозорец
и да не бе посичал онзи орех

Виж как сега щастливите се давят
и как вълните ги люлеят и редят приспивна песен
делфините разчесват дъговидно небесата
търсят да ги изнесат на плажа
подпухнали и чистички до бяло
безоки бебета в нозете на смъртта
такива като теб

Морето си пирува и нехае.
Морето се подува.
Морето трупа мазнини за зимата.

как чайките изплитат мрежа през която
времето не може да премине
и остава тук

нека останем с ненаболи бради
нека останем с ненаучени думи
нека останем с вечно млади бащи
нека останем в вечното чудо

като научихме думите, какво казахме???
като невръстни ни носеха на ръце, какво пренесохме???
като измряха бащите ни, проклехме ли се???
като брадясахме, провидяхме ли бога???

Виж как глухарчетата придобиват слух
а дрянът прокървява
бъзакът любопитно те оглежда с хиляди черничеви очи и казва:
на колкото години и да си, умри сега, а не през есента,
когато всичко замълчи
и няма думи за да се опише

Виж как си онзи който със бастуна
издирва признаци на някакъв живот
под шумата която шепне имена
над пресния ти гроб

Вече се вижда мечтания бряг
Вече се вижда изконната липса на цвят
безтелесната скръб вече витае
над несъградени руини
и лози вече покриват човека с мотика
свършват се думите, слънцето гасне без залез
и си тръгваш оттук
и натам вдъхновено поемаш
чудо невиждано в мрак без тъма
вятър без полъх
крясък без гърло
ръка без артерии
артерии без кръв
сол без морета
– и минаваш нататък
Вече си днешният победител:
ден без смъртта ти, смърт без живот.

Накрая си седни на стола, облегни се и издишай

високо над площада почернял
от бели хора.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Лангстън Хюз – Харлем

Хубен Черкелов, 25 цента, Фредерик Дъглас, 2020

 

 

Харлем

Тук, на ръба на ада
Е Харлем —
Припомняйки си старите лъжи,
Старите ритници във гърба,
И старото “потърпи”
Което ни говореха преди.

Да, ние помним
Че продавачът от ъгловия магазин
Ни каза, захарта поскъпна с два цента
А хлябът със един,
И за новия данък на цигарите —
Ние помним работата, която нямахме,
Която никога не можехме да имаме,
И все още не можем
Защото сме цветнокожи.
И така седим тук
На ръба на ада
в Харлем
И наблюдаваме света отвън
Незнаейки
Какво да правим
С това
Което помним.

 

Вариации на една мечта

Да размахам широко ръце
под слънцето някъде там
вихрен танц да танцувам
И след края на белия ден
Да отдъхна във хладната вечер
Под високия клон
А нощта леко да пада
Тъмна като мен —
Това си мечтая!

Аз размахвам широко ръце
Във лицето на слънцето
Танцувам! Въртя се! Завихрям!
И след края на бързия ден
Си отдъхвам във бледата вечер…
Под висок строен клон…
А нощта каца леко
Черна като мен.

 

Minstrel Man

Макар устата ми
Да се криви от смях
А гърлото ми
Да пее дълбоко
Нима не чувствате
Зад тях
болката
Страдана дълго?

Макар устата ми
Да се криви от смях
Нима не чувате
безмълвния ми стон?
Макар краката ми
Да скачат весел танц
Нима не виждате
Как издъхвам?

 

Майка към сина си

Е, сине, казвам ти
Животът ми не бе стълби от кристал
Имаше и гвоздеи
И трѐски
И счупени дъски
И къщи без килими—
Голи.
Но все пак винаги
Аз се изкачвах
И стигах до площадките
Завивах зад ъглите
Понякога вървях на тъмно
Без светлина
Затуй момчето ми, не обръщай гръб
Недей да сядаш просто
Защото си се спънал малко.
Недей да падаш—
Виж, аз още ходя
Все още се изкачвам,
Макар животът ми да не бе стълби от кристал.

 

Остарявайки

Беше много отдавна.
Почти бях забравил че имах мечта.
Но тя беше там,
Пред мен
Като слънце ярка —
Моята мечта.

Но израстна стена,
Бавно растеше,
Бавно,
Между мен и мечтата
Растеше бавно, бавно
Затулвайки,
Криейки,
Светлината на мечтата ми
Израстна и достигна небето —
Стената.

Сянка.
Аз съм черен.

Лежа в сянката,
Без светлината на мечтата ми,
Над мен.
Само една дебела стена,
И само сянка.

Ръцете ми!
Моите черни ръце!
Пробийте стената!
Открийте отново мечтата!
Помогнете ми да счупя тъмнината,
Да разбия тази нощ,

Да разчупя тази сянка,
На хиляди слънчеви лъчи,
На хиляди бляскави мечти
От слънце!

 

Харлем

Какво става с отложената мечта?
Дали изсъхва
Като стафида на слънце?
Или бере като гнойна рана —
И после се разтече?
Дали мирише като разложено месо?
Или прави сладникава коричка—
Като сиропиран сладкиш?
А може би просто увисва
Като тежко бреме.

Или ще избухне?

 

Превод от английски Бистра Желева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Докато наблюдаващият офицер спеше

Хубен Черкелов, 2000 тайвански долара, Чан Кайшъ, 2020

 

 

Влечението към смъртта въплъщава енергията на повторението.
Целта на това абстрактно влечение е постоянно пропускане на целта, оттам и травматичното наслаждение, този протагонист на истината.
Влечение като чиста негативност или радикална крайност, априорно условие – тази tabula rasa на всички фантазии, която разчиства основата за всеки истински етически или политически акт. Има ли обаче такъв акт?
Всяка нормалност е вторична нормализация на това изначално разместване на влечението към смъртта. Само чрез стресиращия опит за върховната пустота на всеки позитивен ред на нормалност се отваря пространство за събитие.
Светът е обърнатото лице на един ад, нещо като остров Санторини, кацнал върху вулканичен разлом.
Но ние сме забравили, че сме войници на космоса, всячески се стараем да забравим бога на забравата.
Страда Йов, защото му е отнето всичко, но страда и Проповедника на Соломон поради твърде многото дадено.
Периодическите кризи и сътресения са болестни симптоми, но и ускорена симплификация на една много по-дълбока травма, твърде древна при това.
Днешните протести дистрибутират енергията на безславни реминисценции в тяхното раз-архивиране на разсеяни хетерогенности.
Модерната държава трябва да защитава както субективните права и избори, базирани на собствена индивидуална воля и частна собственост, така и идеята за социална справедливост, което само по себе си е парадокс.
Държавата е вътрешно разцепена между легалност и не-легалност, но така раздвоени са и самите индивиди.
Модерната визия за законност включва незаконното, законите са едновременно валидни и невалидни.
Днес не се управлява чрез подчинение, а като се вземат под внимание субективните права, които са вътрешно раздвоени, това е управляемостта на модела Фуко – защо?
Формата на субективни права е насочена срещу самата себе си, една форма анулира това, което е създала друга, при това на същия принцип, субективно самоволение. Субектът на собствена воля се превръща в обект на безкрайна управленска активност, в която трябва да бъдат съчинявани все нови и нови права, за да премахнат ефектите, вредни за свободата, на други по-стари права.
Това е логиката на буржоазната governmentality по Фуко. Понеже това е управление чрез права, то управлява субектите, като усилва свободата им. Свободата на собствена воля прави субекта управляем, той не е оттеглен от управление, а във висша степен изложен пред него като субект, който съществува чрез управление.
И резултатът е противоречив както за управляващите, така и за управляемите носители на права.
Кой кого управлява – това ли е истината за протестите?
Истината е, че точно властимащите са с орязани граждански права.
Правата в модерния смисъл са контра-права, права на протестиращи и контра-протестиращи, плажуващи и контра-плажуващи, както видяхме на плажа Росенец.
Нещо се е променило във визиите за управление, политики и правосъдие, и ние не сме способни да го схванем, освен несъзнавано, несъзнаваното като нереализирана интелигентност.
Ние залагаме повече на несъзнаваното, отколкото на интелигентност, чието друго име е страст по невежество.
Това управление е корумпирано и авторитарно – но тези предикати само затлачват един по начало сгрешен модел, тоест липса на такъв.
Демокрацията е аморфна, единствения политически режим, който съзнателно се опълчва срещу своя евентуален фундамент, приемайки го за заплаха.
Демокрацията открито признава идиотския си транзитивизъм – избори на всеки четири години, въртележка на властовите идиоти.
Слугинажът като антропологическа истина за човешкия вид няма да бъде премахнат така, но може да се приведе в поносим вид.
Днес се управлява чрез неуправление, постига се стабилност чрез нестабилност, законност чрез съобразяване с гражданските права като легално защитени частни интереси на универсализирана себичност, тоест незаконност.
Всяко генерализиране на права и закони води до импотентно овъншняване, което прикрива нереализирания им вътрешен антагонизъм.
Това се видя с джиросването на акциите на футболния отбор Левски. В закона имало пропуск. Не, напротив, самият закон е легализиране на пропуски, случаен набор от цитати на собствената си разцепена структура и трансгресия.
Права имат и тези, които не обитават в правото, дори в повече права от правоверните блюстители на закона. Престараването на едните е компенсирано със свръх-имунитет на другите.
Имаш правото да участваш, но и правото ти на неучастие трябва да бъде взето под внимание, съобразено (considered).
Кой ще арбитрира? Всички символни авторитети днес са в упадък; частните желания, интереси, воли, претенции, самоограничавайки се едни други, не извеждат до общ хоризонт.
Демокрацията е аморфна по начало, където аморфното изисква аморфност, политиките и правните пледоарии са неопределени и демагогски.
Френската революция отпуши идеята за равенство и еднакви права, за да бъде всичко това опошлено в ресентимента на дребните съсловия и в идеологизираните аспирации на самовстрастяващи се фашизми и тоталитаризми.
Тоталитаризмът е равенство без свобода.
Либерализмът е свобода без равенство.
Тоталитаризмът е трибунал, либерализмът – кастинг.
Тези аксиоми са като щипки на омар, произвеждащи вътрешно разцепени индивиди, агенти на дифузни текучествени групи, заместили синтетиката на предишните аналогови класи.

Свобода и равенство репрезентират това, което Адорно наричаше “контекст на свобода”.  Апелира се към тях, без да се разпознае, че принадлежат към сферата на циркулация, снабдяването с дребнобуржоазни блага, а не към антагонизма на труд и капитал, в което и се състои вътрешната връзка между свобода и несвобода в модерните общества.

И тогава какви политики, след като марксистката “база” е отречена като остаряла?

И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на  свободата над равенството, от една страна,  и на равенство над свобода, от друга.

Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл че никое от тях може да бъде напълно реализирано, освен с цената на другото. Либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и егалитарното общество е неизбежно нелиберално

Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм

Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото  имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.

Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.

Свободата означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.

И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие

И тук това бедствие се състоя в най-лошия вариант на мафиотска безскрупулност, вулгарност и цинизъм.

Ако актуалните олигарси бъдат неутрализирани, какво ще се промени?

Ако това правителство подаде оставка,  неолибералният модел ще се смени ли, след като вече се е наложил повсеместно по целия свят още от времето на Татчър?

Несъзнаваното недоволство на масите ще реализира ли своята интелигентност?

Още Дельоз знаеше, че фашизмът е процес без цел и обект.  Фашизмът  се провали в морбидното си влечение към смъртта,  но угрозата му не изчезна, по-ужасяваща от призрака на комунизма.

Политиките днес се декорират с фашизиран естетизъм, управляващите поддържат дрескод на артисти, амплоа на смешници, една Мона Лиза с мустаци.
Универсалното неразбирателство е дистрибутивната решетка, която позволява на всеки да се конформира, и това действа много по-ефективно от тоталитарната уравниловка.
Някога те бяха външно съгласни, за да са несъгласни вътрешно в симпатизантско дисидентство, днес е обратното, но ефектът е същият – днес биваме държани в подчинение чрез собственото си неподчинение, управлявани чрез собствената си фриволна неуправляемост.
Опустошението е пълно. Обект-причината на желанията, това илюзорно богатство, agalma, се харчи заедно с пустотата (void, ouden). Сократ е знаел добре това при отношенията си с Алкивиад.
Няма удовлетворени желания, има само желания за желаене.
Универсалното неразбиране позволява на всеки да е съгласен с несъгласието на другите.
Ако можеха да се разбират, хората щяха наистина да са несъгласни, както е в любовта, както е при Сократ с Алкивиад.
Пълната некомуникабелност е благодатна почва за комуникация, от която всеядните медии профитират.
Задачата на държавата е да поддържа поносимо неравенство, като поощрява субективните права, основани на самоинтерес и избор, но с парадоксалния резултат да деполитизира техните носители.
Изолационизмът на големи политики ражда авторитарни чудовища. Обратно, популистките политики доставят фетишистки разцепения субект на безпринципност и корупция.
Какво искат те ли? Морално чисти диктатори или корумпиращ терор на вежливост?
Проблемът е в самата им раздвоеност. Съвместяват социално участие и частен избор като коалиционни партньори на самите себе си и се превръщат в саморазпадащи се коалиции, заради което се самопрезират и проектират това презрение и върху институциите.
Да решаваш екзистенциалните си терзания със социална демагогия е гадно, да заместваш тези терзания с идеологически пълнежи – също.
Днес липсата на идеология е идеология в чист вид, както пледира Жижек.
Ето защо гражданското общество е толкова презирано, защото е носител на един деидеологизиран конфликт на импотентност и пасивност. Ницше ги е презирал, а сега го правят тези, които се смятат за държавници и истински мъжкари, способни да налагат волята си, да създават ценности и закони, докато не се проумее, че става въпрос за други импотентни смешници.
Разбира се, трийсет години те прехвърлят собствените си дефекти върху дефектите на тоталитарния режим, съответно на демокрацията, без да забележат своята зависимост от самоналожените трансферентни отношения на гравитиращи тела.
Е, вече го осъзнаха и мигновено го комерсиализираха в търговия с влияние – кой неповлиян би я изобличил?
Само до корупция и грабежи ли продължава да се свежда всичко? Не станаха ли твърде много оплаквачите на социални тъги и неволи, нещо което се е струвало подозрително още на Пенчо Славейков?
Йов или Соломон? Къде се корени потресната социопатия на човешкото общежитие?
Защо не измислят нещо ново? Няма го робският морал на Ницше, но защо приемат анонимната корпоративна рамка, политико-юридическата машина на държавата, работеща на празен ход, в която призракът на робския морал тържествува?
Корупцията е навсякъде и на всички нива – звучи твърде опортюнистично, нали?
Тогава доведете Сталин или неговите пародии, както се видя при нахлуването на прокурорски екипи в президентството.
Ако ще е половинчато правосъдие, по-добре никакво, както е в света на кафкианските герои.
Щеше да е хубаво светът да е по-добър и стабилен, корумпираната по начало човешка природа да бъде поправена.
Но това е невъзможно и всички го знаят в просветения си фетишизъм.
Протестите са сведени до деполитизиран фитнес. Страхът от радикални решения и промени е толкова повсеместен, че дори не се забелязва.
Това е по-скоро екзорсизъм на зомбирани духове, докато култовото божество на капитала остава непокътнато.
Френската революция отключи гражданско общество като чезнещ посредник на политическото, но това цивилно общество на права и свободи самото е политически конструкт поради скрити себични причини.
Егоистичните волунтаризми се нуждаят от държавна санкция и протекция. Това е парадокс, какъвто е залегнал и в основата на модерната държава – да прави възможно социалното участие, както и да позволява частни индивидуални избори.
Всички са ощетени и всъщност никой не е. Универсалното продължава да се разминава с партикулярното.
Какво ни казва модерният господар?
Аз не експлоатирам директно никого, аз го принуждавам да приеме форма удобна за експлоатиране.
Претенцията ни е да бъдем нормално експлоатирани, след като несъзнаваните корени на труд, език и наслаждение са недостъпни, освен в евтини демагогии.
Оставени на себе си, слугите упражняват собствената си воля (Eigenwille) фриволно като лакеите на Гогол.
Масите протестират с цел да бъдат избавени от върховна непоносима цел, примерно комунистическата хипотеза. Така работи влечението към смъртта на празен ход, измиране неспособно да изконсумира смъртта.
Вулгарното превъзходство на десните неолиберали репликира виктимизираното изтощение на низшите съсловия.
Само силните ли са в състояние да налагат стойности и ценности? Защо простолюдието е свързвано неизменно с пасивност и безволевост?
Още Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозинството.
Политиките днес запълват с фетиши структурната празнина, конституираща невъзможната истина за себе си.
Липсваща причина ли?
Повече се тревожат за отсъстващи стоки, отколкото за отсъстващия смисъл.
Отдушникът е консуматорската стихия, която всъщност е капан за доброволно самопожертване, фетишистка форма на влечението към смъртта.
Когато липсва класовата борба, нейният заместител са спортът и политиките като спорт в една анонимна корпоративна среда на злобна конкуренция.
Днешните спортисти са корпоративни агенти, днес всички спортуват, treiben Sport, но Trieb е името на влечението.
И наистина протестите дегенерират на фенска база. Фенските маси искат треньора да бъде сменен, но не и играта, защото не познават друга игра, освен тази на капитализъм.
Експлоатацията е нещо повече от извличане на принадена стойност, съответно принадено наслаждение. Експлоатацията разкрива радикалната неконзистентност на липсващата причина, тоест самоотнасящата се негативност на труда, доколкото този труд е поместен в нарешетената структура на несъзнаваното – където ти виждаш Изход, аз виждам празнина.
Смисълът е перфорация на невъзможни истини – където ти виждаш връзка, аз виждам разнищване.
Радикалната неконзистентност на липсващата причина, в случая самоотнасящата се негативност на труда, е поместена в пробитата структура на несъзнаваното.
Дори да не е така, тук третират трудът като благо, което някой ограбва. Реалната експлоатация е предшествана от нещо, някаква безизходица, дала повод на такива като Лиотар да заявят, че ние самите искаме да бъдем експлоатирани, както го желае жената, която не съществува, за да се измъкне от своята аморфност. Твърде цинично, с което Лиотар си е заслужил презрението на левичарите.
Ние се привеждаме в екзистенция чрез експлоатация, неолибералният трик се състои в това да го приемем като самоексплоатация, само-мениджмънт на гадния език на юпитата, които още Дельоз е презирал.
Забравете Аристотел, общото благо и общият интерес не съществуват. Стремежът към щастие е стремеж към вулгарност на дребнобуржоазните съсловия, както много добре е знаел Флобер. Светът днес е на световна дребна буржоазия, свят на унилатерално различие, на еднопосочна вулгарност.
Всеки ден се натъквам на нещастни физиономии като моята и опитът ми подсказва – те са нещастни, не защото са бедни, а защото не са богати.
Да, те са безсилни и изтощени, и веднага услужливо ще им пробутат още права, втора и трета употреба, втора или трета пресност. Права, които виктимизират и обезоръжават, дори за да не помислиш за революционен възкресенски субект, защото, нали, как ще изкарат зимата, как ще изкарат кризата, всичките кризи на капиталистическия свят.
С революциите е приключено, по-добре либерален консенсус на взаимно самоощетяване и саботаж, нали така функционира пазарът – днес държавата е заместена от пазар.
Протестите са вулгарни и без послание, нерефлектирани спазми на влечението към смъртта, обезопасен кондомен фашизъм от сингуляризирани фашизми, шоу, маскарад, процесия на нарцистични селфита.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества.
Ако бе по-цинична, властта щеше да каже – но за какво протестирате, вие управлявате и сте управляеми чрез правата си, ние само ви разчистваме терени за тази цел.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни в същия стил, сублимация на корпоративни ценности, налагане на ценности, които никой не е искал.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тоталната дума на Маларме е отсъстваща виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар и децата вече да знаят, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за дерибействащите български олигарси да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите, а не за принца.
Утопията на Антонио Негри за сингуляризирани множества на колективен крауд-сорсинг, както е при социалните мрежи, бе компрометирана – войната, мафията и тероризмът се пренесоха в мрежите. Продуктивните прото-комунистически множества се оказаха безпомощни под корпоративния гнет. Оставени на себе си, ние сме анонимни фашисти и партизани на автономното.
В съня на Джем, както го описва Андрич, той иска да обитава между свободни и анонимни хора, което за псевдо-етническия Доган би било кошмар. Докато наблюдаващият му офицер спи, този анти-Джем отглежда домати.
А какво за останалите заложници на суверенното, докато се надцакват с евтини номера и с лакейско презрение един към друг?
Или светът ще постигне суверенност без узурпация, или ще си остане все същото царство на Злото.
Тоталитарната команда е разпознаваема и когато бе отменена, правният мир рухна, тъй като не познаваше друго начало. Законите бяха деконструирани и оплетени в разнопосочни сигнали.
Либералният флирт със законите ни излезе през носа – можеш да съдиш всекиго без да осъдиш никого.
Социалното и политическото бяха умишлено разграничени под предлог създаване на цивилно общество, за да се получи обратният ефект на социално разслоение и перманентна гражданска война.
Под предлог, че се дава предимство на можещите като меритократско съсловие, това всъщност бе легализиране на грубата сила и вулгарността.
Класите са изчезнали, но делението е останало, и ако между поколенията е сключен таен завет, той е завет на беззаветност като криза на наследяване без наследство.
Сен Жюст е бил прав: когато няма революция, нито добродетел, тогава корупцията управлява върховно. Наслаждавайте се!
Командата на суверена като понятие на закона се е оттеглила и сега наистина си играем със законите като с детски играчки, осъществили месианизма на Агамбен avant la lettre.
Няма позитивен закон, структурната негативност на закона трябва да бъде разучена и усвоена като в психоаналитичен сеанс.
Съдът днес е повече психоаналитичен фарс, отколкото правораздаване.
Правният мир е в спекулативно единство с присъщата си негативност (пословичните дупки в закона) като негова исторически разгърната онтологизирана същност, самоотнасяща се негативност, каквато се разкрива в произходите на труда и езика, политиките, навсякъде.
Юридическото е де-юридизирано.
Политическото е деполитизирано в името на неясен обществен интерес, съставeн от частни себичности.
Законът е станал терапевтичен, свързан непризнавано с перверзно наслаждение като политически фактор, ето защо перверзният ще върши това, за което невротиците могат само да мечтаят.
Това е един нов отвратителен свят.
Няма специфичен суверен, който да се идентифицира като автор на правилата и законите на Европейския съюз, оттам и цялата неразбория и комизъм.
И тогава националните суверени се залавят за работа, както си знаят.
Законите са шиболети с минимално съдържание и максимум амбивалентни интерпретации.
Юридическите термини са латинизирана вакханалия с цел да неутрализира отворената текстура на обичайния език. Самодоволството на експертно знание прелива в собствената си некомпетентност.
Психоанализата е анти-откровение, правните закони – също.
Суверенността е Нищото (Батай). Ще е жалко да бъркаме това нищо с вулгарните си изпълнения и все пак вършим точно това, дори когато знаем какво вършим.
В нищото на суверенността е положено яйцето на лебед, от което няма да произлезе полет.
Но не е ли същото нищо капитализмът, съвпадащ със собствената си акселерация, която само ако стагнира за момент, този капитализъм ще изчезне – онтологията на неговото възпроизводство е положена върху нищото.
Както картезианското когито изключва съмнението, като се полага на бог, така трудът изключва своята негативност като се полага на капитала, който пък трансформира фикцията на труда в квантифицираното му видоизменяне като работна сила.
В това ретроактивно полагане на предпоставки (Setzung der Voraussetzungen, positing the presuppositions) светът колабира, движейки се напред, но всъщност на обратен ход – симптомите идват от бъдещето.
Симптомът е опората на твоя живот – премахнеш ли го, загиваш и ти.
Където ти виждаш бъдеще, аз виждам овкусени симптоми.
В това е проблемът – в неразрешимия антагонизъм между труд и капитал, между влечението към смъртта и некро-политиките, произвеждащи живи мъртъвци.
Това е мъртвешкият танц, на който са се хванали не само жалките олигарси.
Но на нас ни се внушава друго – демокрация и капитализъм в щастлива колаборация.
Фитнес-протестите разкриват комичната си подоснова – протестира се срещу самия протест, възмущение срещу самото възмущение, недоволство срещу самото недоволство.
Ние вече не сме предишните идиоти, ние сме идиоти prim, рефлексивни превзети идиоти на капиталистически отношения.
Нека бъдем справедливи. Ако не можем да разрушим света, можем да го поставим в скоби. Но заскобеният ентусиазъм на протеста е друга мъртва хватка.
Историята е анти-Откровение, тя не се изповядва, и тези, които смятат обратното, са най-измамени.
Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.
Където ти виждаш цветя, аз виждам въглеродни вериги.
Където виждаш суверенни тела, аз виждам минералната пълнота на небула.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където ти виждаш светло бъдеще, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.

Вече не е ясно искейпистките линии на изплъзване (геополитически – газовите  и нефтените потоци)  ли се внедриха в гражданските протести или обратното?

Наблюдаващите офицери са се събудили и реалността изглежда по-ужасяваща от кошмар.

Дипломатическите посолства ще се окажат последните суверенни места на света.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X