Свилен Стефанов, Три глави чесън и фабрика, м.б., пл., 45/100 cм, 2018
Четиристишие + Теб
Искам да се затворя в четиристишие,
но даже двеста реда няма да ми стигнат.
Ще гъмжат в ума ми думите неподредени,
а за редовете нивга няма да достигат.
Искам да се сгуша в четиристишие,
да разхлабя корсета си метален,
че цял ден стиска ме в желязна примка
и шепота ми прави бездиханен.
Искам да се разлея в четиристишие,
да запаля отнесено последната цигара,
а до мене да догаря забързаното днеска,
докато кори ме, колко глупаво мечтая.
Искам да се изпиша в четиристишие,
да кажа малко, но пропити с любовта ми думи
и връз лицето на самотник да се плисна,
върху умиращ от любов погубен.
Искам да се размия в четиристишие
и във всеки ред за бурите във мене да говоря,
да бруля лъчите на всеки залез недогледан,
а после, като упойка в теб да се разтворя.
Ноември 2018
усмихнете се на зимата самотници
докато лежите в топлото легло
с подути от сърцебиене артерии
възпалени от парченца безвремие в кръвопотока
като предусещащ гибелта си войн се усмихнете
като замръзнала вода надрана от ноктите на жадна котка
като родилка залепила очи в рожбата си преди да угасне
като ялова овчица с мляко във вимето
като заслужена поличба обрала всички семена в полето
като проработила черна магия попарила цветята в нечия градина
като молци из вълнените шалове
като гореща прегръдка посрещната с мълчание
като бодливо безсъние край бумтяща камина
усмихнете се бе
защото е едва краят на ноември
За тебе имам бял стих в който ще убия и двама ни.
край
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X