Валентин Попов – Догаряш до фаса

***Път***

По линията на живота
се спускам тихо,
стичаща се капка кръв,
която облизвам.
Ах, колко е солена!
Солена е, защото е моя,
защото ти ме прониза
с ледените шишове
на погледа си,
на мълчанието си.
Солена е, а всъщност горчи.
Бадеми? Или отрова?
Любов или омраза?
Рози или карамфили?
Какво избираш ти?

По линията на живота
се спускат бръсначи –
мисли, танцуващи на ръба
на лудостта,
затворена зад чифт мигли,
зад две устни,
зад ръждясали белезници,
невидими, но
по-здрави от мен,
от теб,
от света в капчицата,
спускаща се по линията,
срязана по средата.
….

***С дъх на канела***

Прехапани езици,
затворени мисли
и дъх на канела.

Сенки прегърнати,
думи графити
и вятър в душата.

Цвете в снега,
мъртвата лилия
и татуировка крила.

Вечно обречени,
трудно споделяни
в мъртви общества.

***Неслучване***

Изтривалката
пред твоята врата
не ще познае
моите обувки.

Хавлията ти
не ще попие
капките кръв
след бръснене.

Кафеварката ти
никога няма да направи
кафе за моята чаша.

Мислите ти
никога няма да дойдат
при мен поканени.

Ръцете ти
никога няма
да стопля.

Дъхът ми
никога няма
да се плъзне
по шията ти.

Очите ми
никога няма
да спрат да те виждат.
Дори, когато те няма.

***Номер 13***

невидимите пръсти
докосваха
несъществуващото тяло
а някъде зад ъгъла
се смееше клоун
в чиито балон
бе заключено щастието
невидими усмивки
прехвърчаха
а крилете им се чупеха
до лицето на човека
роден с име
но с татус на гърба-
номер 13
невидимите цифри
огряваха двата кашона
един за матрак
друг за одеяло
докато дъждът се лееше
а чистачките на колите
разхвърляха благодат
по изпопадалата мазилка
на порутения му живот

***Кръговрат***

колeлата на трамвая
свирят безкрайна симфония
за търсещия мечти
а под одеяло
от изгорели газове
лежи мъртва алегория
от разложени съдби
тя чака на светофара,
а дим от цигара
обрамчва очите ѝ-
невидени
разплакани
нецелунати
изстрадали бръчките
в ъгълчетата на отчаянието
удавено в сивото небе
на търкалящото се
празно
ежедневие

***Сътворение***

Ще те направя
от дъждовна вода
примесена с прах.
После ще добавя
сноп лунен блясък,
щипка бяс
и две светулки за очи.
В сърцето ти ще капна
сълза от самодива
и кръв от виеща вълчица.
Сухи листа и уханна слама
ще вплета в косите ти.
Само устни
няма да ти правя,
за да не пожелая
да ги вкуся.

*** Истински***

обичам да гледам
как се гримираш
как рисуваш по кожата си

колко изкусно
изписваш
линиите
които после
ще изтрием
с телата си

и ще станем
истински
като
Адам и Лилит

***Лудият ***

ще разпери крила
докато се дави
ще протегне ръце
докато го оковават

той вика
свобода!
докато ти мълчиш

а е самотен и стар
и изхвърлен безславно
на бунището на живота

но луната му се усмихва
с тънкия си сърп

и кукувицата му отвръща

твоята невъзможност
се дави тихо
в море от отчаяние

той ли е луд
или ти

***

Вкусвам те
солена
кисела
опияняваща
Като текила
на ръбчето на небцето
близо до безкрая
някъде около
сме и някога
Вкусвам те
до дъно
и те желая-
далечна и чужда
съдба.

***

Догаряш до фаса,
а после хвърляш
себе си в мръсен пепелник.
Това е живота,
под звездното небе,
докато пълната луна
се любува на себе си
и рисува сребърна пътека
за удавници.

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X