Камелия Щерева, пирография
дали тя не е била твоето слънце
позволи на радостта си да излезе
да танцува вън с късмета си сама,
ако го има този партньор да изгризе
радостта й на място с прохладна зима,
и отново с нови същи сили
при теб да слезе
радвай се ако върнала се
е победена,
с болка в която може да изгрее
написаната й забрава от теб в поема,
но и помисли с нея кого ще се слее
от остарялото ти време в писма,
дали тя не е била твоето слънце
задълбочена в играта с проблема,
в отворена пропаст видя те и падна
колко дълго животи тя ще взема,
от теб неустоимата писалка хладна
нас може само така да ни има
поне докато за такива е гладна,
и радостта ще се допуска проходима
Тук и сега
тя е моя муза и винаги е тук
тази подарената ми блуза,
от приятел като спусък
отдалечена от руменината буза,
човекът от тук далече е и от сега,
но камък върху мене пуска
в съня, отлежал в белега,
и приятелството пак сега се спуска
отскача от тук встрани, ще бяга,
дали измъква се от летяща пушка
споменът който нощта отпуска,
но всъщност държи счупена тояга
ако не пусне я, отишъл си веднага,
с този прицел – е на мушка
история заформя и се пристяга,
въжето около голата ти гуша
тя става ластик и се разтяга,
не питай късно е да светне крушка
там където провиненият заляга
ТВОЯТА КАК ЗАПОЧВА
КОГО ПОСОЧВА
КЪДЕ НАСОЧВА
КАКВО Й ИМА В ПОЧВА
С ИМЕ ЛИ ТЕ ОЧАКВА
КАК ТЕ ОКАЧВА
стрели невзети
от огрялото ги слънце
в почва,
ли ще бъдат те приети
или от огъня,
заличаващ това у тях
което ги насочва, свети
към техния незабравим
светъл свят
в стихове се скрих,
нима ще се забрави
кой от къде започва,
ако счупени и отчасти
изгорели,
ли ще сме заровени
в своя почва,
като куп
неизстреляни
стрели,
нима собствената ни
земя заточва
***
какви са твоите тайни?
защо толкова се криеш?
колко от оставените крайни
състояния извървял си пеш?
къде потича мисълта ти?
с кого вървят сърца крилати
кога няма дори с кого да ядеш?
как в захвата на мълчание
среща себе си единствен
текстът без заглавие?
***
очите дадени са ни
за крадене без длани,
прибра ме професия
от изваден скъсан джоб,
ръката ми за две я носи
като е вътре с ножче,
и показалеца й провира се
в скъсаното и дълбае,
или се движи по острие
за което пръста се прие.
Далеч
далеч от хора недостойни
е погледът на ръцете пойни,
далеч е нужен допира
топъл студеното щом спира,
далеч побира се гнездото
лампата включена
и да не лежи длетото,
далеч, оформило сърцето
при липса не остава и лице,
далеч запомнено от очи любими
властта у хора цяла принадлежи им,
далеч от предишен притежател
премрежил ми значението приятел
„В следи човешки хванат“
обичам, когато натъквам се
на изгубени неща,
мога да срещна
забравен поглед
в разсипаната леща,
силует в нощта
походка познато пееща,
отминал е дъжда
вокалната си подготовка,
гласът който изпраща
сутрин топлата обувка,
от глезенът потича сладко
търсещо лицето ти както
изгубената леща, за око, а то
веднъж повярвало в спомена
в следи човешки хванат,
по пътя сред цветя описал
стихотворението с което е дишал.
кръвни кривини
колкото и кривото да я има
ако я искаш и липсите й загърби
зад гърба ми все нещо дими
не отвръщай поглед
не си ли виждал птицата
вътре в теб или е тя пред
далата на късо жица
всичко в света
на чувствата ще блъсна
обичам полета
както възглавница си
наемателката късна
ако отдалечи ни природа външна, – тя
ще бъде повече от неразбрана хармония,
като терзанията вътре в болния,
различните в страна без въображение
са лице намерило си отражение,
а една усмивка може да помогне
дума в изговарянето си е огънче
погледа от чакащи очи – лъскаво звънче.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X