Камелия Щерева, пирография
Слово
В оня ден, когато Бог склони се
над света със своето лице,
Слънцето от думите закри се,
думите рушиха градове.
И орелът не размахваше крилата,
до луната криха се звезди,
ако с розовите пламъци словата
се издигаха във висини.
За живота нисък – бе числото,
като за впрегаемия скот,
че оттенъкът на мисъл точно
се предава с умното число.
Патриархът стар, с ръка положил
и добро и зло под свой печат,
сам не смее към звука да сочи,
в пясъка с бастун число чертай.
Но забравили сме, че сияйно
сред беди е Словото едно
и в Евангелие от Йоана
казано е – Словото е Бог.
Ние му поставихме преграда,
сред огради бедни то живя.
И като пчелите в кошер празен
лошо дъхат мъртвите слова.
1921
Христос
Той върви по път елмазен
из градини край брега,
хора влагат труд напразен,
земни търсят те блага.
“О, пастири и рибари!
Вас завинаги зова,
да опазим други нрави,
в други мрежи за слова.
По-добра, нали, от овча
е човешката душа?
Вий, небесни сте търговци,
не поставяйте цена!
Не е къща в Галилея
ваша плата за труда –
Раят светъл розовее,
с ярка розова звезда.
Слънце в апогея ляга,
сякаш края предвеща,
ще отиде Син със радост
в Дом на Нежния Баща“.
Не измъчва този избор
а пленява с чудеса!?
И вървят рибар, пастирът
след Търсач на Небеса.
1910 г.
Вечно
На дните в коридора тлея
дори небето ме гнети,
към века гледам, миг живея
и чакам Съботните дни
и края на тревоги, на победи,
на грешки в сляпата душа…
О, ден, побързай, да прогледна,
прозрял за странните неща!
Душата в друга ще превърна,
дразнители ще доловя.
Към слънце, славейки, ще тръгна,
от червея ще излетя.
И този, който с мен вървял е
сред гръм и кротка тишина,
жесток към моите наслади,
прощавал моята вина,
кой учи да мълча, упорствам
и древна мъдрост да ценя,
ще пусне пръчката и просто
ще каже:“стигнахме, ела“.
1912 г .
Потомците на Каин
Не ни излъга той, с дух строг – печален,
взел името на утринна звезда,
и каза: „Вий опитайте плода –
за боговете няма висша казън“.
За юношите – пътища свободни,
за старци – без забрана плодове,
девойките – с небесни дарове,
с конете белоснежни еднороги.
Ала защо превити сме от труд,
за нас не спомня сякаш никой тук,
съзнали изкушение ужасно,
щом най-случайно някоя ръка
две пръчки, две тревички, стръка два
съедини за миг кръстообразно.
26.11.1909 г.
Credo
Не зная аз отгде пристигам…
Къде отивам, аз не знам,
кога във моята градина
ще блесна като ярък плам.
Кога със хубост ще съм пълен,
кога – наситен с аромат,
кога в покоя ще потъне
душа без грижи и тъга.
Но аз живея, танц на сенки
в предсмъртен час на болен ден,
изпълнен с тайнствени моменти,
с чаровен пламък осветен.
В света за мен е всичко ясно –
и нощен мрак, и слънчев пек,
в ефира величав, прекрасен –
гальовният планетен ек.
Не търся знание на болен –
отгде пристигам, за къде.
Аз знам, светкавиците волни
целуват звездни светове,
аз знам, че песни са звънели
пред трона чист на красота,
кога явило се видение –
на сплетени свети цветя.
Сърце горещо вярва в чудо,
прониквам във небесна шир,
навред пространствата отбулвам
и ги зареждам с моя мир.
Завинаги, все жив, всесилен,
залюбил чудна красота.
Ще засияй дъгата дивна
над царствената пустота.
1903 – до октомври 1905
Превод от руски Мария Шандуркова
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X