Камелия Щерева, пирография
***
1.
– Сигурен съм, че това лице
не е истинското ти лице.
Сигурен съм, че това е маска,
под която криеш истинското си лице –
прошепна той
на току-що пробудилия се в сумрачно,
подземно помещение субект,
завързан здраво със сизал
за стар олющен стол. –
Даже ми се струва,
всъщност съм направо убеден,
че ти не си човек,
че не на нашата планета ти си се родил.
Просто няма как изот утроба на човешка майка
ти да си дошъл.
Твоите очи.
Именно очите те издават.
Те не са
очи от този свят.
2.
Когато някой е натъпкал своя гнусен,
попивал пот чорап в устата ти,
можеш да говориш
единствено с вокали и вокални съчетания.
Именно така говореше
току-що пробудилият се субект
(уа, ъ, о, уеиа и прочие),
но той не му обърна
никакво внимание,
просто продължи да му приказва,
правейки се, че не го е чул:
– Питам се какво си всъщност.
Може би напомнящо влечуго същество
или пък някакъв инсектоид,
скрил се под, признавам,
убедителна човешка маска.
Питам се какво ли ще открия,
когато с този нож в ръката си сваля
убедителната ти… човешка… маска…
Тридесет и осем сини пръста се протягат изот газовия ѝ котлон и бързо се заплитат в нейните къдрици
– Искаше ни се да ги погалим само
бяха с толкова невероятна красота
– Пък сега са само неприятна миризма
мили боже как смърди на изгоряло
– Позволи ни да докоснем твойто тяло
сладострастно да ти поомачкаме гръдта
удоволствено да щипнем твоите бедра
в тебе като фалоси да влезем сластно
– Да бе да ще бъде доста ненормално
ако позволя на вас да сторите това
та нали ще пламна кат’ сибирската гора
що ми е на мен доволство сексуално
щом като ще бъде толкова фатално
– ’Щото най-възвишена е сексуалността
водеща директно към ръцете на Смъртта
***
Веднъж на мен гадател рече:
„Окаяник ще бъдеш вечен!
Вземи изпий бокал с отрова –
съдбата надхитри, човече!“
Не пожелах да отговоря,
обаче нещо ей такова
от него ден си казвам вече:
„Едничка противоотрова
на злата участ е животът!“
***
Забелязвам твоето протягане
отпор противодействащо на силите
вцепеняващи мускулатурата
Протягайки се ти повдигаш си неволно дрехата
предназначена да забулва в тайна
сладострастното обгръщащо на частите
пораждащи у мен погнуса
Непреднамереното му оголване
започва да събужда из телесността ми
сексуалната забрава за запълващото
задължителна за случване на съблазняването
Съзерцавам вертикализацията на омфала ти
предизвикваща копнеж за съединяване
с изменението му в идеална права
свързваща Земята и Луната
като атоми на еротична молекула
танцуваща около слънчевия пламък
в ритъм с музиката на всемира
***
ще дойде ден
когато няма да успееш да отвориш очи
но ще видиш своето тяло
лишено от живителното ти присъствие
в неговата плът
питам се какво ли ще си кажеш в този миг
виждайки го да лежи
безжизнено в леглото си
ще поискаш ли отново
да се съединиш с плътта му
с неговата
вечно гладна
вечно жадна
и отделяща нечистотии плът
ще те разбера
ако решиш да се разкараш
ако пожелаеш да не влизаш повече в човешкото си тяло
в крайна сметка
за какво ти е това месо
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X