Гълъби от гроба на Рафаело
Quella luce nella luce*
Марио Луци
Автопортрет от 1518 с приятел
През 1520 г. Рафаело е на върха на своята слава: постигнал е богатство, влияние, известност, на които не се е радвал преди него, а и след него никой художник. Съвременниците му го наричат il pittore divino, божествения художник, и благоговеят пред боговдъхновеното му дарование. Притежава дворец. Има не само голямо ателие, но и своя свита, цял двор. Живее не като художник, а като принц.
В разцвета на силите си, на 37 години и вече свършил работа за три живота, Рафаело внезапно ляга болен на 28 март 1520 г. и след седмица си отива от този свят. Причината за смъртта му е неясна. Сред съвременниците му се носи слухът, че е умрял вследствие на изтощение от любовни ексцеси. Нещо напълно достоверно, впрочем, за домодерната медицина, която е убедена, че прекомерното сексуално изразходване води до сигурна смърт. Вазари по-късно подема мълвата и пише, че художникът след буйна нощ се почувствал зле, ала лекарят вместо да му предпише почивка, му пуснал твърде много кръв, което съвсем го отслабило и убило. По-късно някои допускат, че е бил отровен, други, че е получил инфаркт или, както изглежда по-вероятно днес, е бил повален от маларийна треска или друга остра инфекциозна болест. Ала защо е нужно да ровим и гадаем? Не е ли достатъчно красива легендата за пламенната нощ с жената, която е „обичал до смърт“ и която е обезсмъртил като La Fornarina? Биографите спорят дали тя е била Маргерита Лути, дъщерята на римски фурнаджия, или някоя друга. Има ли значение? „Била е красива жена, безполезно е да се знае повече“, отбелязва Флобер.
Рафаело умира на 6 април 1520 г., Велики петък, деня, в който се е родил през 1483 г. Раждането и умирането се вливат едно в друго, като това „забележително съвпадение“ е схванато като ясно знамение, че последният ден от земния му живот е първият от небесния му. Датата припомня и за друга прочута смърт – тази на Лаура, която Петрарка среща на Велики петък, 6 април 1327 г. и която е покосена от черната чума на 6 април 1348 г.
Лаура и Петрарка, 15 век
Тициан, Портрет на Изабела д’Есте, херцогинята на Мантуа, 1515
Пандолфо дела Мирандола бърза да съобщи на херцогинята на Мантуа за фаталното събитие: „Рафаело от Урбино се спомина, Госпожо, миналата нощ, на Велики петък, и хвърли Рим в най-крайната и всеобща скръб от загубата, която лиши света от великите дела, които той очакваше от него. И небето изглежда отново пожела да яви един от знаците, които показа при смъртта на Христос, когато „скалите се разпукаха“: трус разтърси папския дворец и поради заплахата от рухване Негово Светейшество напусна своите апартаменти… За нищо друго не се говори тук освен за смъртта на този превъзходен човек, който завърши първия си живот на 33 години (!), но вторият му живот – този на славата на името му – е неподвластен на смъртта и времето и ще бъде вечен“.
Ложите на Рафаело във Ватиканския дворец
Има и други подобни свидетелства. Смъртта на Рафаело е почувствана като свръхестествено събитие: смърт „не просто на човек, а на смъртен бог“, по думите на Вазари. Има земетресение, таваните на Ложите, последното му голямо дело, се напукват – знак за съдбовен час, в който божественото страшно и тайнствено нахлува в реалността. Измерението на чудото идва не просто от това, че смъртта го взема още млад като любимец на боговете, а от сравнението с умрелия в същия ден Исус Христос, с което художникът е въздигнат в самата божествена сфера. За да е по-лесно уподобяването, Пандолфо променя възрастта от 37 на 33 години.
Вътрешността на Пантеона от Рафаело и Пиранези (18 в.)
На 7 април, за да е пълен апотеозът, Рафаело е погребан тържествено в Пантеона, „храма на всички богове“, както подобава на „божествения“ му статус. Той е първият художник, на когото се оказва тази почит, която слага началото на превръщането на Пантеона в храм на бележитите личности. Рафаело, като всеки човек, е подчинен на крайността и слабостта на плътта, но творческата му божественост го издига над смъртността. „Преображение“ – последната картина, над която работи до смъртта си, – е сложена до ковчега, а после поставена над гроба му: художникът умира, ала живее преобразен в божественото си изкуство.
Преображение, 1520
В продължение на четири века Рафаело е творецът, който изразява и символизира изкуството на живописта чрез думата съвършенство. И не само. През вековете на гроба му се стичат поклонниците на изкуството, тленните му останки, особено черепът му, се възприемат като свети мощи, почитан е като светец, покровител на изкуството и от тези, които не вярват в светците, младите художници се молят с името му за вдъхновение, бременните жени отправят молитва към него за красиви и даровити деца. Мнозина оставят знаци на благодарност за получена благодат.
Гробът на Рафаело в Пантеона с рисунка на тленните му останки при отварянето на гроба през 1833 г.
Черепът, смятан за този на Рафаело, в академията Сан Лука
Черепът, намерен при ексхумацията през 1833 г.
Така съвременниците на Рафаело и следващите поколения признават, че има пряк, особен път на общуване между този човек и Господа.
„Който има очи, да вижда!“
Нека не мислим обаче, че е просто да разберем кой и какъв е бил действително Рафаело. Животът, творчеството, смъртта му са уникални в историята на изкуството. Никога не ще може да бъде докрай обяснено как толкова богато и съвършено творчество върви заедно с толкова кратък и интензивен живот. В тях е скрита тайна. Трябва ясно да го осъзнаем, ако искаме да се опитаме да разберем пленителното въздействие, което изкуството и личността му съхраняват до наши дни. Който поне малко е открил Рафаело и се опитва да говори за него, почти неизбежно започва да заеква, обзет от силно вълнение, дори екстаз. Възхищението на Ницше от неповторимото дарование на художника граничи с изумлението: „Само защото не знаете какво представлява такава гениална натура като Рафаело, не се вълнувате, че той е бил и повече няма да бъде“. Гьоте, при цялата своя сдържаност и умереност, определя художника като
„недостижимо чудо“, като творец, чиито мисъл и дело са еднакво съвършени и който с плодовитата сила на своя гений надхвърля човешката природа. Естествено не са само те. Безчет са през вековете онези – повече или по-малко известни, – които, говорейки за Рафаело, неизменно стигат до превъзходната степен: „единствен“, „несравним“, „съвършен“. Разбираемо е. Та не е ли рисунъкът на Рафаело изначалният и фундаментален рисунък на живописта? Може би затова ни е толкова трудно, ако не невъзможно, да определим по друг начин същността на художника. И навярно затова прибягваме до излишни суперлативи, когато се опитваме да го разберем.
Няма смисъл и аз тук да прибягвам до тях, но бих искал да споделя и оставя отворено питането, което несъмнено минава не само през моята глава: ами ако Рафаело, nomen omen, „името е знамение“, е бил наистина ангел? Очевидно е съзерцавал лика на божествените реалности и после ръката му ги е изразявала с образ и цвят, за да ни помогне, когато се изправим пред картините му, и ние да отворим очи и да „видим“ красотата и грацията, които се крият във видимото и изцеляват душата (името му на иврит означава „Бог изцели“). Достатъчно е да обърнем погледа си към неговите Мадони.
Има поне едно съществено основание за ентусиазиран захлас: може да се каже, че възхищението към Рафаело е насочено всъщност към цялата живопис през следващите четири века. Нейните най-добри постижения се съдържат вече в зрелите му творби, а пък в младежките му произведения се открива всяка от стилистичните форми на златното, невероятно плодотворно време на изкуството на Ренесанса.
Да, който гледа картините на Рафаело, ще види в тях живописта на целия Ренесанс. Художникът има способността във всеки миг от своя творчески път да се отвори към постиженията и експериментите на съвременниците и предшествениците си, на целия заобикалящ го художествен свят. Геният му е хармонично съчетание на три дарования: вроден талант за рисуване; огромна воля за работа и постоянно усъвършенстване; способност не само за усвояване и надхвърляне на опита на другите, но за себепреобразяване в срещата с тях. Необходимо е да държим сметка за всяка от тези страни, ако искаме да се приближим към своеобразието на Рафаело, към онова, което го характеризира и отличава от средата, на която принадлежи и над която се издига.
Джовани Санти, Портрет на Рафаело
Роден е в Урбино, място, в което знанията и изкуствата процъфтяват. Баща му Джовани Санти е от универсалните хора на Ренесанса: художник, придворен, хуманист, сценограф. Наричат по-късно сина му „вечното дете“ на живописта. В действителност Рафаело никога не е могъл да бъде дете в собствения смисъл на думата – още невръстен е в ателието на баща си, забърква боите, приготвя дъските, рисува първо с креда, после с четка. Нещо повече, той рано загубва майка си, скоро след това и баща си. При все това характеристиката е вярна. Тя се дължи както на краткостта на живота му, така и на неговото чистосърдечие и любознателност, на излезлите напред, винаги по детски жадни да опознаят света и живота черни очи, на тези толкова свободни очи, които виждат до края, за да нарисува художникът със същата тази свобода видяното.
Портрет на Перуджино от Рафаело
Пинтурикио, Портрет на Рафаело
Като юноша, още почти дете, Рафаело отива в Перуджа в ателието на Перуджино, талантлив и успешен художник. С лекота усвоява уменията на учителя и бързо надминава неговата просто коректна красота със своята bella maniera, постигаща удивително равновесие между правило и грация. 20 годишен работи с Пинтурикио в Сиена, където открива лиризма на големите Мадони на Дучо и Симоне Мартини.
Мадона на Дучо
Благовещение от Симоне Мартини (1333)
Година по-късно Рафаело вече е във Флоренция, където попада във вълнуващ момент.
Леонардо, Битката при Ангиари (копие на Рубенс от изгубената творба)
Микеланджело, Битката при Кашина
Леонардо и Микеланджело се съревновават със своите „Битки“ в голямата зала на Palazzo Vecchio. Изкуството им разтърсва Рафаело, който без колебание се освобождава от наученото досега. Решаваща е срещата му с 30 години по-възрастния от него Леонардо, в чиито творби младият художник открива анализа и съчетаването на основните елементи на живописта с истинско съвършенство и дълбочина. За няколко месеца овладява най-доброто и специфичното при големия майстор от Винчи: индивидуализирането на фигурите, динамиката и контрастите, ритмите и пропорциите, sfumato и chiaroscuro.
Рафаело не подражава на Леонардо, а развива собствения си усет за цвят, светлина и форма и най-вече осъзнава неограничените възможности на живописта, които сам разгъва с безгранична увереност в своите способности. Стреми се неговите произведения да станат по-добри. Създава свой собствен стил: реалистичен, експресивен, същевременно грациозен, светъл, идеален; стил, чиято мъдра хармония и изящно достойнство водят по думите на Вазари живописта към intera perfezzione, към „пълното съвършенство“. Във Флоренция Рафаело рисува голяма част от своите Мадони с Младенеца: виртуозни вариации на темата за нежно разцъфналото майчинство. Картини – истински поетични молитви – те въплъщават със своята чиста грация идеала за одухотворената красота.
Мадони на Рафаело от Флорентинския му период (1504-1508)
Отношенията с Микеланджело са сложни. В Рим те работят за един поръчител, на едно място, на няколко метра разстояние: единият в Стаята на подписването, другият в Сикстинската капела. Микеланджело е с осем години по-възрастен. Убеден, че Рафаело заимства всичко от него, бляскавият успех на младежа го изпълва с гняв и ресентимент. И макар разказът на Вазари как младият художник тайно влиза в Капелата и прерисува фигурата на пророк Исай да е по-скоро съчинен, изкуството на Микеланджело действително дава на Рафаело образеца на „величественост и възвишеност“ (grandezza e maestà), с който той дръзва да се съизмери, без да влиза в конфликт, нито в пряко съревнование. Накрая в Атинската школа рисува Микеланджело като Хераклит, „плачещия философ“ – образ през Ренесанса на меланхоличния темперамент.
Рафаело, Пророк Исай
Микеланджело, Пророк Йезекиил, от който може би се е влиял Рафаело
Рафаело, Микеланджело като Хераклит (Атинската школа)
Същественото е другаде: след Рафаело и Микеланджело изкуството трябва да избира между ведростта (serenità) и мекотата (soavità) на единия и страховитостта (terribilità) и изстъплението (furore) на другия, избор, който определя европейското изкуство през маниеризма, барока и класицизма, чак до модерността
Възможно е цялото творчество на Рафаело да се анализира в светлината на влиянието на Перуджино и Пинтурикио, на Леонардо и Микеланджело, на толкова други известни или почти забравени днес художници. Геният на Рафаело се разгръща на етапи, всеки път провокиран от срещата с художник и стил. В работите му откриваме не само цитати и реминисценции от най-различни места. И днес познавачите на неговото изкуство, дори и най-големите, не винаги лесно различават в тях ръката на Рафаело от тази на другите. И дори при произведения, които се смятат със сигурност за негови, все изскача съмнението: наистина ли е той, невъзможно е да бъде все той.
„Уникалността“ на Рафаело се състои навярно в това, че не се стреми да бъде непременно новатор, революционер, а единствено иска и може да бъде художник, давайки собствения си, неподправен маниер на живописта, тъй както оставя своя лик в Атинската школа.
Автопортрет (Атинската школа)
Щастлив е да бъде ученик – и като такъв „несравним“ – учител. Всеки чужд похват или елемент се превръща в очите му, в ума и сърцето му, под ръката му в това, което дотогава не е бил, а именно в живописта на Рафаело. Той създава и когато се вдъхновява от другите.
Художникът се движи спокойно и уверено в границите, които законите на изкуството на неговото време определят. Не се бунтува срещу тях, не ги прекрачва. Налага си ограничения, защото те му носят радост. От значение за него е мярата. Не си улеснява никога нещата, но и никога не се забравя. Не прави нито твърде малко нито твърде много, а постига винаги целта си, без при това никога да я надхвърля. За Рафаело избягването на всяка крайност, благоразумието в съизмерването, съобразяването в съчетаването на елементите е условие за откриване на истината в живописта без принизявания, без изкривявания, без изхвърляния. Така той намира с грация онази свобода в правилото, която предшествениците му само усърдно са търсили и която е водещият критерий в изкуството на Ренесанса.
Свободата на Рафаело се изразява и в друго отношение. Той, по собствените му думи, винаги изхожда от certa idea, „известна мисъл“, която идва в ума му и която той изразява с рисунък и цвят. Познава добре не само анатомията и заобикалящия го човешки и природен свят, но и философията, теологията, историята, митологията, литературата, политиката на своето време. В неговото изкуство образът свободно влиза в отношение със словото, вдъхновява се от него, играе с него. Рафаело уважава, разбира, приема словото в своята живопис, ала тя, без да губи връзката с него, има свой живот, своя природа и затова е в състояние да съответства пълноценно на съдържанието на свещените, философските, поетичните слова, да бъде на тяхната висота.
Ренесансът е време, когато зрителите са високо образовани, способни са да разбират и да играят със смислите на образите, които предизвикват в тях богати асоциации и сложни идеи. През модерността с налагането на рационализма и позитивизма тези способности изчезват, изгубва се интересът, а скоро и ключът към тълкуването на алегориите и символите в творбите. Вече ни е недостъпен езикът, чието усвояване да направи напълно ясни всички значения, но можем да се опитаме поне в известна степен да запълним празнотите, ако искаме да влезем в досег с този отдавна вече чужд за нас смислов и художествен свят.
Изобразителното изкуство на Ренесанса изисква от нас воля за знание. То не докосва чрез очите единствено чувствата, заобикаляйки мисълта, а говори както на сърцето, така и на разума, вълнува, както сетивата, така и духа. Убедеността, че те не се изключват взаимно, а могат именно чрез изкуството да влязат в хармонично общуване помежду си, за да съгласуват човешкия, природния и божествения свят, е централно за ренесансовия светоглед. Със своите сложни, изпълнени с художествено съвършенство и неизчерпаемо богатство на смисли композиции Рафаело превъзходно осъществява идеала за ottimo universalе, за сетивно, емоционално и интелектуално равновесие, за ведрост и мъдрост, за хармония и грация
Същевременно неговото изкуство не е закодирано послание, лична изповед. „Всеки художник рисува самия себе си“, прочуто заявява Козимо Медичи, ала Рафаело не използва живописта, за да говори за себе си, за своето положение, за своето настроение. Субективният елемент не е част от неговите теми. При все това сентенцията важи и за Рафаело: всяка негова творба е напоена с тайнственото присъствие на личността му, тайнство, което се нарича грация. Ръката му е безгрижна, лека, свободна. В картините му всичко тежко се олекотява и, погалено от светлината, се издига във въздуха, а лекото има безкрайна тежест. Има ли друг художник, за когото може да се каже същото?
ХХ век обърка лекотата с леснината. Артистите, следвайки Пикасо, който отегчено казва пред фреските в Стаите: „Добре, много добре, това всеки лесно го може, не мислиш ли?“, презрително обръщат гръб на изкуството му и го оставят като банално и сладникаво на дилетантите и производителите на реклами, прегръщат „свободата на избора“ по маниера на Дюшан и не малко от тях изоставят живописта.
Марсел Дюшан, Фонтан, 1917
Каквото и да казва Пикасо, за „лесно“ със сигурност не може да се говори, а живописта му е скучна за онези, за които е скучна красотата. Отегчението, разбира се, е поза. Съвременният художник е всъщност „Рафаело без ръце“, както точно отбелязва Хенри Джеймс. Изкуството на Ренесанса, чийто връх е Рафаело, свидетелства, че съвършенството съществува, ала нашето време изглежда е изгубило духа и дарованието за неговото постигане. Налични са сякаш само пътищата на подражанието (за неделните художници) или отрицанието и пародията (за авангардистите). Ние, зрителите, все пак сме в по-добра ситуация: за нас остава поне облекчението и утешението, че произведенията на старите майстори съществуват и ни радват, дори да не могат повече да бъдат създавани творби като техните.
При това в лекотата на Рафаело се крие желязна дисциплина. Колко много работи през малкото време, което му е дадено на тази земя? С колко учене, прилежание, труд постига своя, отличаващ се с толкова грация и естественост стил. И винаги изглежда, че върши всичко без никакво усилие, единствено с онова елегантно безгрижие или безгрижна елегантност, която неговият приятел Кастильоне нарича sprezzatura.
За краткия си живот Рафаело извървява дълъг творчески път, осеян с изпреварвания на следващите развития и завръщания към предишните моменти. Интересът ни с еднаква сила може да се насочи към флорентинския му период или още по-рано дори – към годините му в Перуджа, също както към римското време на зрелостта му.
Троицата и светците в капелата Сан Северо (Перуджа)
Рафаело, Видението на Йезекиил
Достатъчно е да помислим какво вече му е възможно в Троицата и светците в капелата Сан Северо (Перуджа) и какво още му е възможно във Видението на Йезекиил. И в първата, и в последната фаза на творческото му развитие се проявява характерната за неговия гений свободна обективност, с която той неизменно служи на живописта. Макар да е постоянно влюбен, голямата любов на живота му е всъщност живописта.
Геният познава себе си. Рафаело е наясно с пълните измерения на творческата си мощ. Уверено подписва творбите си с „Рафаело нарисува“ (Raphael Pingebat). Задава като изискване към художника способността за критическо усвояване и надхвърляне на другите и най-вече за непрекъснато себенадмогване. С постоянната си неудовлетвореност от веднъж постигнатото, със своята изобретателност и креативност той става образец и критерий за творческото звание, за това кой наистина е художник. И макар модернистите да отхвърлят изкуството му и те продължават да следват тъкмо неговия модел за личността на твореца.
Когато през 1508 г. Рафаело отива в Рим, никой не е можел да предвиди, че само след няколко години той ще бъде смятан за най-големия художник, че ще бъде тачен като divino и после за векове ще въплъщава гения на Ренесанса.
Рафаело, Освобождението на Петър от Стаята на Илиодор
Рафаело, Чудодейния улов от картоните за паната
La Velata
Портрет на папа Юлий II
Триумфът на Галатея
Падането под кръста
Мадоната на стола
Сикстинската мадона
Портретът на Кастильоне
La Fornarina
Във Вечния град той създава шедьоври с дивна красота и дълбочина: фреските в Le Stanze и картоните за тъканите пана в Сикстинската капела, La Velata и портрета на папа Юлий II, Триумфа на Галатея и Падането под кръста, портрета на Кастильоне и La Fornarina, Мадоната на стола и Сикстинската мадона, Преображението.
Животът на Рафаело в Рим е изпълнен с големи опити и начинания, увенчали се с успех, донесли му слава и богатство, на които не е лесно да се устои. Uomo famosissimo, той не се възгордява, а винаги успешно съчетава „изкуството и доблестта“. С изящно телосложение, той е облечен винаги с рафиниран вкус. Погледът му е нежен, обноските меки, държи се с всеки естествено, мило и приятно. Любезен и скромен, той никога не иска повече от онова, което му предложат, и го приема винаги доволен с искрена благодарност. Точен в изпълнението на поетите ангажименти, верен и щедър приятел, на него винаги може да се разчита. Чаровен и човечен, лъчезарен и дружелюбен, Рафаело владее съвършено и изкуството на успеха: вписва се в сложния живот на папския двор, печели симпатиите на прелати и аристократи, поддържа близки отношения с величията на деня, всички го харесват и обичат. Висшето общество на Рим, тогава най-трудния и взискателен град на света, го следва не само като даровит художник, но и като арбитър на елегантността.
Рафаело издига престижа на твореца, показва „модерното“, печелившо отношение между художника и обществото. Поръчките валят: Мадони, фрески, мозайки, олтари, портрети, пана. Не е изненадващо, че увеличава броя на своите асистенти, които достигат 50. Сред тях има и много талантливи художници като Джулио Романо, Лоренцо Лото, Андреа дел Сарто и др. Ателието му за времето е най-голямото. В него Рафаело не само се ползва с изключителен авторитет, но създава вдъхновяваща атмосфера на приятелство и сътрудничество, увлича всички със своята изключителна и пламенна отдаденост на работата. Младият Maestro прави композицията и под негово ръководство помощниците я осъществят. Така той постига безпрецедентна ефикасност въпреки все по-големия обем и сложност на поръчките.
Рафаело е любимият художник на папа Лъв Х. И не само. Той става и негов главен архитект, за да продължи след смъртта на Браманте изграждането на новата базилика „Свети Петър“. Назначен и за комисар на древните паметници, Рафаело предприема първото систематично проучаване и описване на римските старини, пръв полага грижи за тяхното спасяване и съхраняване, организира и ръководи разкопки, намира и излага много от статуите от двора Белведере във Ватиканските музеи. Вечният град носи и днес с гордост и благодарност в своите най-значими места отпечатъците на неговото присъствие и изкуство.
Мнозина са славили Рафаело като син на пролетта, като дете на Аполон, като слънчево божествен. И това не са просто красиви преувеличения. Неговото изкуство вълнува и успокоява душата, защото идва от онази височина (а там горе се знае всичко!), от която е възможно да се съзерцава едновременно светлата и тъмната страна на битието, радостта и болката, доброто и злото, живота и смъртта. Художникът представя в картините си живота такъв, какъвто е, но винаги на ведрия и ясен фон на Божието творение, чиято светлина окото на Рафаело улавя и ръката му изобразява. В творбите му слънцето блести, ала не изгаря и не заслепява. Небесният свод се издига над земята, ала не я потиска, не я задушава, не я поглъща. Така земята остава земя, без да й е нужно да се утвърждава в титаничен бунт срещу небето. Мракът, хаосът, бесът са видими, но няма и един миг, в който надмощието да е тяхно. Рафаело не е никога трагичен. Той не се бои от отрицанието, но не се и опива от него, среща го единствено за да отиде към утвърждаването, движението никога не е в обратната посока. При него няма пропадания, нито бездънни дълбини, няма обаче и светлина, която да не познава сянката, няма радост, която да не включва тъгата, но и няма мъка, скръб, тревога, която да не получава отблизо или отдалеч облекчение, утешение, умиротворение.
Със своето око и ръка Рафаело търси да опознае и представи всяко нещо, изхождайки винаги от един съкровен център: живота sub specie amoris, живота от гледна точка на любовта. Неговата живопис е живопис на скритото обръщане на равновесието, по силата на което светлината расте, а сянката, без да изчезва, намалява, утехата взема връх, без да премахва болката, красотата става реалност, спасява и бива спасена. Изкуството на Рафаело е действително свещено изкуство, защото възхитително извършва това преобразяващо сетивото, сърцето и разума обръщане. В това е тайната на неговата свобода, същността на неговото своеобразие. Обръщането към източника на светлината прави картините му благотворни, лекуващи душата, даряващи с небесна радост. Който при срещата с тях не усеща вътрешно вибриране, освобождаваща лекота, полъх на грация, все още не е започнал да ги вижда.
Всеки път, когато гледам творба на Рафаело, се пренасям в свят на светлина, хармония, красота, който ми дава смисъл, мир, яснота. Съзерцавайки я, съм млад и ведро старея, щастлив, че продължавам да копнея, да обичам, да живея. Безспорно, животът изисква нещо различно и от най-доброто изкуство. Има обаче изкуство, което помага истински да се живее и което дава надеждата, че ангелът Рафаело ще се яви отново.
* Каква светлина в светлината (итал.).
Есето на проф. Владимир Градев се препечатва от сп. „Култура“ (бр. 4, април 2020) с любезното съгласие на изданието (б. ред.).
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X