Камен Старчев, Без звук 5, 53х200
Абстракция
Криволичещ път,
стъклото на автобуса
пречупва хоризонта
в абстрактни картини.
Мислите ми пълни с липси
от притаени невъзможности
да прекрача измислената граница
създала страхове в съзнанието.
Слънцето се скрива зад склона,
като изгубен Граал…
Жената от ляво звучно дъвчи чипс,
а отпред се чува телефонен разговор,
който никой не иска да слуша,
музиката съвсем тиха,
опитвам да я чуя…
Дървета – победители,
в скалите пуснали са корени,
самотно си стърчат
оглеждайки се за себеподобни.
Реката замръзнала,
упорита капчица вода
се опитва да пропука леда…
Мирис на сладникав парфюм се долавя.
И някакъв човек обяснява
на съседа по седалка,
че няма да остави майка си сама,
пътувал от цели три часа,
после си отваря бира,
изпива я почти наведнъж.
Мисля си, аз ли не принадлежа
на този свят или той на мен?
Само аз ли виждам теб
в небето и съвсем за кратко,
дори забелязах, че ми се усмихваш?!
Стъклото пречупва мислите ми…
в абстракция…
26 януари, 2020
Пътят към теб
Препускам между вселените.
Палач съм на истини.
Угасих осветлението
и липсите ме полазиха…
Имам панически страх
от буболечки…
Истерия…
Усмирителна риза сложете ми!
Завържете здраво ръкавите!
В бялата стая и толкова мека,
защо не мога да разбия вината?!
Подушвам присъствието ти…
Мозъкът ми се шегува…
играе си с мен.
Рисувам с пръстите на краката си
по стените щрихи от спомени.
После се къпя в светлината
на лампата
представям си, че е
пролетен дъжд…
Ключът завъртя се
в ключалката…
прилича ми на смеха ти.
Обърках всичко…
Дали ще намеря отново
пътя към тебе?!?…
или ще се погубя…
в синева от безвремие…
19 февруари, 2020
Подслон
небето гори в пламъци
очите ти мое убежище
ще намеря подслон
няма да боли
нито ще е сиво
безметежно…
смълчаваме душите си
реалността е граница
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X