Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова
Кмета подпря количката на бараката и приседна на каменното стъпало пред вратата. Притвори очи и се предаде на прегръдката на пролетното слънце. Пролетта неудържимо напираше след дългата зима.
Птичите трели му връщаха отдавна погребани спомени и на душата му стана топло и светло.
Присегна към количката и извади голяма платнена торба. В нея събираше най-скъпите си находки от контейнерите – изхвърлените книги. Днес беше особен ден – попадна на „Улица консервна. За хората и мишките“. Любима книга от оня живот. Почти любовно изтри с ръкав прашясалата корица и запрелиства страниците. Не беше пострадала много от престоя в контейнера. Вече знаеше къде ще я сложи – на малкото останало място под прозорчето на юг.
Бараката откри след дълго обикаляне из покрайнините на града. Когато я съзря сред занемарената ябълкова градина, веднага разбра, че тук ще протече следващият етап от живота му.
Преди седем години имаше всичко или поне всичко – дом, семейство, работа. Даже беше един мандат кмет на тяхното село. Една необмислена постъпка повлече след себе си лавина от грешки и изгуби всичко. Остана му само прякора Кмета и улицата, която му стана дом.
Аверите от парка се отнасяха с уважение към неговата начетеност и богат опит. За тях той стана Бащицата, Кмета на тяхното бездомно общество. А той беше щастлив, че има пак за кого да се грижи.
Думата му беше закон за тях , макар понякога в изпосталелите им от глада и алкохола мозъци да се прокрадваше бунт срещу някоя негова заповед.
Макар и килната на една страна, ламаринената барака беше със здрав покрив, а това беше най-важното. Почистиха я, затвориха с полиетилен прозорчетата, от сметището довлякоха едно кюмбе за през зимата и домът беше готов да приюти малкото им дрипаво общество.
Клошарството си имаше и своите добри страни – сега Кмета установи, че разполага с много свободно време. След сутрешната обиколка по контейнерите , той можеше после с часове да се отдаде на любимото си занимание – четенето на книги. А книги, колкото искаш, изхвърлени сред отпадъците. Понякога той се питаше какъв човек трябва да си, за да изхвърлиш на боклука Яворов, Достоевски или Фокнър.
Когато книгите станаха много, Кмета започна да ги реди покрай стените на бараката и тя придоби почти приказен вид. Освен това книжната тапицерия предпазваше през зимата от студа, а през лятото – от жегата. И винаги му бяха под ръка.
Веднъж Кривундела посегна да хвърли книга в кюмбето – дървата бяха свършили, но един солиден шамар зад врата завинаги го отказа от такова светотатство.
Кмета запълни с днешните книги и последното празно местенце покрай стените. А какво ще стане с книгите, които всеки ден пълнят контейнерите. Тази мисъл не му даваше покой!
И откри решението. Събра клошарите, раздаде им бели листа, по един червен фулмастер и лепило.
На сутринта всички контейнери от техния район грейнаха с надписи: „Не захвърляйте книгите и клошарите на боклука! И те имат душа!“
Градът се събуди за новия ден удивен и усмихнат.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X