Камен Старчев, Без звук 2, 75х127, 2019
Буря
Остриета бръсначи,
изкоренени дървета,
вина, безпомощност,
но главно вина,
невъзможност да стъпиш здраво,
да се изправиш обратно на крака,
кръжат пред очите ти,
въвлечени в гниещата самота.
Смях отеква в мозъчната кухина,
ръцете се протягат към празното легло,
кулите от свещи се разтапят,
потоп от врящ восък извайва отчаяни фигури.
Викове ехтят,
а бягството е влизане обратно през вратата
на стаята, затвор,
но главно килията,
а бягството е бягство от плътта,
яростно впила ноктите си във врата ти.
Загубен-отвъд-намираемото
Палецът ми посочил небето,
тялото ми гърчи се в жегата,
багажа ми търкаля се безпризорно зад мен,
а времето спряло е.
А всъщност седя си на топло,
син монитор изгаря ми мозъка,
изпъвам немощно сноп от нервите си,
и чакам да бие звънеца за тръгване.
Не ме чуват,
когато крещя към небето,
изпускам концерт след концерт,
а после изпускам отвързан и себе си,
припявам куплет след куплет.
Кой залъгвам,
стоя си на работа.
Дори в ума ми никой не спира.
Не искат нито багажа, ни мен,
още един боклук се търкаля до пътя.
Терор
Кръв по сълзите ми,
Кръв по пръстите ми,
Кръв по мечтите ми.
Оттичат се в каналите на Париж.
Аз съм никой,
Аз съм нищо,
Но по кожата ми се стичат
Стотиците молби
Хилядите хлипове,
Стотиците хиляди викове
За един максимум.
Извадих си очите
Пред мен светът изкъпан е в мрак
Прострелях си езика,
Но следсмъртно ви питам
Кажете ми:
Утопия ли е
Пред всеки гладен
да има коматче хляб?
Хоризонти
Паяжината на времето
преде се по пръстите ти
Обгръща те като пашкул
Оставен за след края на дните.
Бял конец,
а след него черен синджир
зашиват те за кошмарите –
Отхапана се оказва ръката,
Подпирала аквариума на раменете ти –
средище на пирани, акули и плисъци.
Разливаш се,
По улицата хора те бутат,
Разплискват те,
Приятели, кучета, лудости,
За една точка във времепространството
Там си,
А в следващата само ти се е искало.
Хоризонт от възможности.
Незначителна история
Загубих се през Септември,
някой Септември,
не е нужно да е миналия.
Загубих чувството си за посока,
някое чувство –
изток, запад, север, юг.
Намерили са ме през Септември,
На хартията ми пише така,
в нечия утроба,
не е нужно да е майчината,
поел първия си дъх,
някоя година.
Супернова след супернова,
в главата ми са даденост,
незначителна прашинка съм за тях,
но аз поне имам учредителен акт,
акта си за раждане.
Райска градина
Разходка
на чист въздух,
влачим краката си
през овощните градини
а около нас – градушка от изгнили ябълки.
Ш-ш-ш! Не говори!
Какво променят думите?
Ш=ш=ш! Ще събудиш червеите!
Остави ги да спят дълбоко,
те са на работа нощна смяна!
Оставили сме им честта да приберат
останките от пикника.
Изпъни лицето си в усмивка,
дори и зъбите да ти стържат в безсилие!
Забрави ли?
Живееш в златна ера!
Пред вратата ти апокалипсис,
а в джоба ти билет за първи ред.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X