Валентина Янчева
Бяла смърт в събота
Мракът – утайката в очното дъно на зимния ден,
нашарен от светещи топли квадрати
се свлича по старите сгради отвсякъде,
из квадратите хора някакви щъкат,
тъжни в тази несбъдната събота
дето пуска поредната бримка в техните гладки съдби.
А отвънка в бездомния град,
в един през нощта, при минус петнайсет,
нечии чаткащи токчета
тракат, отекват в съня на заспалите на тротоара
и разцъфтява в сияйна картина кошмарът им:
стада бели арктически слонове
тичат щастливи
из искрящи от скреж
полярни полета и склонове.
Бел: при едно рекордно рязко падане на температурите през зимата на 2019-а, в Лондон и някои други английски градове бяха намерени няколко трупа на замръзнали в съня си бездомници. Статистически Великобритания е петата най-богата държава в света.
Защо не съм и аз…
(скерцо за флигорна и тупан)
Като петли около мен поетите се перчат –
перчеми, папионки и колосани яки,
но всички изрази и образи май вече са изчерпани
и всичко е изпято и изречено преди.
Петлите всяка заран кукуригат до прегракване –
не възвестят ли те зората сякаш няма да се пукне,
така певците на поезията с охкане и ахкане
все нещо съчиняват, каканижат, гукат.
Но свечери ли се, петлите се скриват бързо в курника
и – под крило главата им – за тях светът изчезва,
а пеещите, пишещите пак се юрват в щурмове
да врякат и да грачат и всякак да се лезят.
Комуто харесва, може да смени последните два реда така:
а ето че поетите се качват пак на кура ми
и врякат най-превзето и нахално ми се плезят.
Лумпен-прекариат
Те един друг се питат
не чуват ли
франкмасонските чукове
как заковават съдбата им,
не съзират ли
сеизмичните сенки
в плътта на земята им,
няма ли кой да разтълкува
това пълнолуние върху лицата им
бледо линеещи, малко налудни,
няма ли кой да погледне
по това най-последно поречие
не текат ли страховете човешки?
Така те един друг се питат,
малодушно заслушани
в ужасния ритъм
на това предвещаващо чукане,
тези четири такта Бетовен,
които пропукват бетона
на потоците страх,
страх, страх, страх,
затова само питат,
не смеят да се опитат,
не смеят дори да разчитат
на своите събратя в прекариата –
бедните, слабите, нищите
вечни Матееви земни наследници –
неизменно те падат най-първи
в тази може би вече
посмъртна действителност,
в която те виждат и чуват
ковача как плаче
и как със замах удря с чука
по своята собствена чутура,
от милиардите найни парчета,
като от ухото на древна богиня
нов свят се ражда
и в него те отново са
бедствено бедни,
мизерните.
Необезсмъртните
Те са мъжете с перуките,
с теновете, с парите,
понякога те са напудрени,
лични шофьори карат колите им,
те са баш мъжете, мъжагите –
поне те самите така мислят
и ако трябва да кажем истината,
те само курвички биха искали,
но за да са наследниците родени
от майки привидно неопетнени,
те се женят и са много ревниви
и с премрежени погледи гледат
във фамилните обективи.
Те са почти винаги прости
до мозъка на костите си
и не разбират, че двете Марии
са в крайна сметка една и съща
и за божия син няма значение
коя в пиета го прегръща.
Extinction Rebellion
В подножието на един издъхващ залез,
далече от измамностите на надеждата,
извън закона на пророчествата,
там ще запалим последния си огън,
огънато около него, пространството ще се смалява
като забравена съблазън;
там ще се храним с посеви от вятър
и черни гарвани ще ни донасят
последните парчета Прометеев дроб,
последни капки тинеста вода ще пием
през клепачите на просълзената материя;
от някакви прикрити пирамиди
ще прелитат прилепи и пред очите ни
ще се превръщат в сбъднал се апокалипсис;
в окаяна езотерична поза
ще съхне върху кръст последната ни богомилска роза
и някъде в далечината ще крякат жаби
вместо лястовици да предскажат,
че вече няма други пейзажи.
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X
Поезията на Валери Вергилов повдига на само духа, но и интелекта!
Да!