Валентина Янчева
При все, че думи като “обич”огорчават
Обичам Теодора от Катаня,
не точно по учебник я обичам,
затова и гоних я до Ачитрецо,
но бяга като ветровете Теодора
и ритмите на Пиндар я не стигат,
и никой мит я не докосва
ни строфите във формата на гълъб,
ни камъните на циклопите,
хитрецът Одисей и лестригоните…
И думите, с които ù говорех,
онези бързи думи за луната,
вечността и утринта и те не я догониха.
Добрата стара Модика
завода за барок и курабии
светците на Рагуза и онзи антипапа –
Иполит, пред чийто мощи се погледнахме
Сафо приветства Ясмина, по случай двайсет и третия ù рожден ден
“Ясмина” звучи ми подобно Сафо,
навярно от древност сестри сме,
но друга е твоята древност,
повече ревност отколкото древност,
защото при тебе е всичко наопък,
сакаш напук на Сафо си –
може би, сам – Мефистофел.
А може би: идилия си ти, Ясмина,
при все че, думите сега ги няма.
«Дяволи», «идилии», «кафета»
«афекти» и «презупции»
езикът на Сафо не знае,
безименен сега е Лесбос,
лесбийките ги още няма,
единственно – сълзи и ямби,
чрез тях ти пиша и те сричам.
Да проговоря искам с теб,
да стана сапфически стих,
да вдъхвам думи за Ясмин
и думи за «съмнение» да вдъхна,
думи за мътна вода и за младост,
думи за кеф и за чалга…
защото, без тебе, Ясмин,
Сафо да съм – мисля – не струва.
По природа лудостта е, Теодора;
че вече сме (по своему) едно,
едно като митичен хор,
от дракони, от елфи и от гноми.
Едно като сънуване безкрайно;
дори и по-безкрайно е. Отчаяно.
Подобно сънища на будния човек,
с клепачи от умората отекли,
с тревожното очакване,
с нюанси безконечни
и с образите – винаги безцветни,
безфокусно епични като дните.
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X