Валентина Янчева
“…истинските страшни и тъжни кораби откриват Америка…“
Не, не ще настъпи празникът и този път, дали напускаш пожълтялата си стая, на път за „Люлин“, или влизаш в пристанището, където гърмежът на чуковете сковава широки проходи към борда, намества стените на яслите, огражда балите сено, довежда прясната вода до устата на полуделите телета, подкарвани с електрически бичове, се хлъзгат и катерят на палубата, реват ужасени, разкрачват се, покриват метала с фъшкии. Не ще се стъкми празнично корабът, няма да прибере разперените ръце, бимси и капорти, люковете на хамбарите ще останат отворени за да дишат невинните с насълзени от учудване и вятър очи. Корабът с името и малко бюстче на поета ще бъде беззащитен. Сега ще се потопиш в метрото на малка дълбочина, и ще достигнеш Търговския център с нелепа часовникова куличка, там не ще те чака Вики (инж. канд. на хим. н.) зад сергията с кичозни иконки и шоколадови великденски яйца: „Можеш да ме целунеш само като приятел.“ Аз съм приятелХприятелХприятел = приятел на куб и раздавам приятелски целувки повдигнати на трета степен. Полегато спускане с лек десен вираж покрай пункта за вторични суровини – място за отърване от изданията на „Парт и Профиздат“ и ровене в изхвърлените книги, ритуална размяна на банкнота от 1000 лева – когато предложих бартер – тегло срещу тегло – „Изкуството си е изкуство, парите са си пари!“ – „Империя на слънцето“ срещу „Процесът в Токио“. Минаваш покрай градината с катерушката, където витаят душите на погубените ти по разни мазета книги – къпиновият храст е изкоренен и повече няма да чуеш глас от него, лозата около балкона на бившия ти дом е отрязана от грижлива ръка, а Captain Дюк предлага да наемем някой old tramp и с неколцина приятели да поскитаме из разни закътани краища на света с подходящ товар от огнена вода и цигари. „Quelle homme, quelle homme“ пее la mome, Дюк отпива от черния Джони и фалцетно се смее – в експреса на път от Лион за Марсилия, възрастен французин като чува името му, казва, че старият Дюк свалил неговия „Нюпор“ на Солунския фронт в 1918. Дюк твърди, че Рихтхофен е бил инструктор на баща му, но не е така – друг летец от ескадрилата на Червения дявол е обучавал българските пилоти. Подготвям картите за рейса, радистът загрижено ми показва щормовите предупреждения, а Стария ни събира в салета и ядосано заповядва помощниците да поемат руля – поетът няма автопилот, а всички останали ще са на палубата – да се грижат за живия товар. Четири часа на крак, забил нос в репитера на жирокомпаса, е шибана работа, който иска пай – да си го отработи, прибавя още по-ядно the master, като че ли допълнтелният зелен петдесетак е кой знае какво, но го разбираме – жив товар, отворени люкове – това си е път към ада, прибавяме и присъствието на дъщеря му, която е решила да го придружи този рейс… Право е старото куче, още на Чанак кале времето се вдигна, а когато подаваме нос от Хелеспонта, свиреп нордвест ни удря право в лицето, добре че Тенедос е наблизо, та се скриваме на завет зад него. По-късно Стария иска карта на Егея и прокарва нов курс – към Коринтския канал, ще избегнем Матапан и прословутите му щормове. Късно през нощта долавям аромата на „Кабстан“, от надветрената страна на лодъчна палуба се чуват протяжните свистящи звуци на непозната реч, долавям “талата… талата“ – Стария допива чашата и я хвърля заедно с бутилката във вълните. Знаех, че говори всички средиземноморски езици плюс арабските наречия от Бейрут до Казабланка, но за първи път чух старогръцки. Сутринта вятърът утихна, не след много, грамадата на коринтската скала надвисна над нас, ап. Павел изпрати благослова си, най-после можем да си отдъхнем в блажените делфийски води… Лениво прещраквам електрическия привод на руля, когато lady C се качва на мостика и иска да поеме управлението. Желанието на капитанската дъщеря е закон, тя поема руля, обгръщам я с грабливи ръце, пръстите ни се сплитат на ръкохватките, вдъхвам лаврови коси, тя внезапно се обръща и само с устни: “Нали знаеш, атлетите са бягали голи… Жалко, че не са допускали жени. Бих се състезавала с теб. Къде би предпочел в Делфи или Олимпия?“ Изплъзва се и от крилото на мостика запраща: „Ще напишеш ли нещо за това?“ Улучваш ме право в сърцето, нереидо, обещал съм на моя Старец, ако пиша поезия, да го правя по-добре от него – за това ще трябва да се задоволиш само с този текст, който толкова късно ти посвещавам. Някъде отвъд Патра, може би в Итака стадата се спускат по склоновете, звънят хлопатари и беззащитните от борда отговарят с радостни викове, може би мислят, че ги очакват небесните пасища. Йонийско море е безмилостно и поетичният steam ship оправдава изследователското си призвание – бившият кораб на проф. Пикар, достигнал с батискафа „Триест“ дъното на Марианската падина, полупотънал, плюе солена вода, пълен с повръщаши телета и придружители от „Родопа“, се приютява в Таормина – на югозапад от нас Етна развява димния си флаг. Розовите и сини къщи по склона, приютили някога командването на парашутно-танковата дивизия „Херман Гьоринг“, остават назад, новозаселените дорийци от града Етна радостно ни приветстват (победа в бягането с колесници на Диномед, син на Хиерон – Питийски игри 470 ВС), не, не е за вас тази хекатомба, спускаме се на юг покрай сребристите гори на вулкана, Сиракуза, Аугуста, накрая заставаме на котва под гостопремните стени на рицарите хоспиталиери в Ла Валета, под радостните фоерверки на Рождеството – уморени влъхви и притихнали пред жертвоприношението кротки животни.
Когато отпиваме първите глътки на помена в „Люлин“ сестра ми се разсмива: „Има ли място за сандалите ти в кратера на Етна?“ – доста четене падна в предгугловата епоха, за да разбера какво е искал да ми каже Стария, вбесен от мореплавателските ми подвизи, когато измисли ХI и най-важна заповед: „Не досаждай на ближния си!“ и моля за прошка, отливам за него, за captain Дюк, за master-a, кораба на професор Пикар с бюстче на поета на огледалото на надстройката.
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X